Съзнание на протестиращата тълпа - проф. Васил Проданов

Тези дни журналист от тежкотоварен български вестник, очевидно симпатизиращ на протестиращите, се опита да ми обяснява, че понятието “тълпа” не било приложимо към тях и че изобщо това били “остарели” неща. За него, както и за самите протестиращи, възприемащи себе си като “интелигентните” и “умните”, за т. нар. интелектуалци, включващи се в процесите, изглежда кощунствено те да бъдат наричани тълпа, защото това би означавало, че тяхното поведение съвсем не е “интелектуално”, а подчинено на ирационалната логика на тълпата.

Тълпа ли са протестиращите?

Отварям първия том на петтомната “Encyclopedia of Sociology” (New York et al: Macmillan, 2000), която винаги ми е под ръка при такива случаи и чета какво ни казва статията “Тълпи и бунтове”: “Тълпите са присъстваща навсякъде особеност на всекидневния живот. Хората отдавна се събират колективно да наблюдават, честват и протестират по различни случаи във всекидневния живот.” И по-нататък обясняват, че понятието тълпа е приложимо към най-различни групи от хора, като се започне от тези, които щурмуват Бастилията и се стигне до седящите стачки и маршове в името на гражданските права. С това явление отдавна се занимават и психологията и социологията, като се започне от психологическите работи на Густав Льбон (1895 г.) и Зигмунд Фрод (1921 г.) и стигне до социологическите обяснения на Нийл Смелсер (1963 г.) Ралф Търнър и Луис Килиан (1981 г.), Кларк Макфейл и неговите сътрудници (1991 г.). Всички те установяват  различия между всекидневното поведение на отделния индивид и колективното поведение на тълпите, в частност и на различни видове протестиращи тълпи.

В тълпата автономният индивид подчинява своето поведение на поведението на останалите. В нея много силен е ефектът на заразяване на поведението, страстите, емоционалността, за сметка на рязко снижаване на критичното възприятие, отслабване на рационалното начало, усещания за просветление и сила.

В нея т. нар. интелектуалци и умните много лесно може да станат безумните.

После се сещам за отдавна установени неща не просто в протестиращите тълпи, събрани на площадите, а в поведението на група експерти, които правят “мозъчен щурм” в големите институции и това, че неведнъж, обсъждайки заедно някакъв проблем, се оказва, че действа синдромът на конформизма и важни неща, които се различават от доминиращото мнение, се премълчават или пренебрегват от участниците. И когато трябва да се вземат решения с много значими последствия в държавни институции, в ЦРУ, в големи компании това може да се окаже фатално. Затова и в методите на експертна оценка са създадени серия от допълнителни препятствия, за да намалят вероятността от грешка на колективното мислене. Е, ако конформност и пренебрегване на сложността на реалността имаме при малки групи експерти, заети с чисто рационална оценка на нещата, то какво да кажем за голямата тълпа на площада, в която не мисленето, а емоциите и крясъците са водещото?

Протестите в страната продължават вече месец. Еуфорията и усещането за преломен момент, за ново начало се засилват. Не е случайно, като се имат предвид добре известните особености на поведението на човека в тълпата. Още първият изследовател на това поведение Густав Льобон говори за преобладаването на безсъзнателното в него.

Според психоаналитика Карл Юнг в тълпата се появяват феномени с регресивен характер – неслучайно на сегашните протести се възпроизвеждат лозунги и схеми на поведение отпреди 23 години. Имаме еуфория, повишена емоционалност на възприятието за всичко, което се вижда и чува. Светът се разделя на ние-”добрите” и те - “лошите”. Засилва се внушаемостта и съответно намалява способността за рационална преработка на възприеманата информация. Загубвайки индивидуалната отговорност, ставайки част от тълпата, човек придобива усещане за всемогъщество. Рязко се повишава афективността на поведението.

В такава ситуация много важни стават малки активни групи, съответна организация на протестите, която може да тласне тълпата в една или друга посока. Технологиите на такова тласкане на тълпите в определена посока добре са овладени при организацията на т. нар. цветни революции.

У нас езикът, лозунгите на сегашните процеси, доминантата им са задавани от стилистиката на либералните демократи от началото на българския преход  към капитализъм, когато самата либерална демокрация бе видяна като най-висшето състояние на човечеството и “краят на историята”. Те се появяват тогава и обявяват, че тя не се получила, защото “комунистите” и “държавна сигурност” им попречили. И отново “креативно” се повтаря “червени боклуци и “кой не скача, е червен”. И разбира се, дежурно “комунизмът” и “СССР” се оказват виновни, че добрите намерения на добрите “демократи” не се били осъществили. Както за вярващия християнин това, че царството божие го няма още на земята, виновен е дяволът. И сега те ни обявяват, че най-после ще свалят омразното правителство и ще осъществят божието царство на моралната политика и “истинската демокрация”. Говорят, че били за “свободата” и изгониха група протестиращи с лозунги, искащи за всеки българин “базисен доход”. За тях не доходите били важни, а “свободата”, но в либералното им съзнание и на ум не им идва, че никаква свобода няма за годния, босия и гладния, че свободата е за имащия и имайки икономическата свобода, те искат да имат и политическата, без да мислят обаче за несвободата на близо половината от българите, заплашени от бедност според изследванята на Евростат.

Това протестиращо либерално-демократично съзнание е изпълнено с противоречия, за които автономният и рационален индивид би бил напълно наясно, но са незабележими от индивида, потопен в масовото поведение на тълпата. Ето няколко  крещящи  противоречия в съзнанието на протестиращите и свързаните с тях политици в момента, демонстриращи ирационалността на тълпата:

Първото противоречие е свързано с представата за това кой представлява народа като субект на властта – протестиращите, мълчаливото мнозинство или политиците?

Протестиращите възприемат себе си като истинските “демократи” и “говорители на народа”. Но добре е известно, че като говорител и изразител на народа може да се смята всеки. За такъв се смята Хитлер, който говори непрекъснато от името на германската нация. За такъв се смята всеки диктатор. Защо една група от протестиращи на площада да има повече основания да говори от името на народа, отколкото например Адолф Хитлер, Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи?

Странно нещо – откакто се появява феноменът “демокрация”, се смята, че начинът, по който народът като субект на демокрация изявява своето мнение, е изборната бюлетина. Това е средството да се постигне представителност. Предполага се, че рационалният избор в тъмната стаичка, а не лозунги и викове по площадите дават възможност да се чуе най-добре какво иска народът. При това създателите на днешната либерална демокрация са преценили, че изборите трябва да се провеждат през определен период – поне 4 до 7 години за различни случаи, за да може тези, които са избрани да покажат наистина какво могат, да реализират своите програми. У нас конституционният съд обяви последните избори за законосъобразни и свободни. Но т. нар. наши “демократи” през последните 23 години демонстрират странно поведение. Те признават за “демократичнисамо тези избори, чрез които те са влезли във властта. Всеки път, когато не влязат във властта, те искат нови изброи, веднага, тук и сега.

Така беше, ако си спомняте още в 1990 г., когато един “демократ” призова за “избори до дупка”, така бе през 1997 г., така е и сега. Проблемът е, че тълпата, колкото и да е голяма, колкото и да и раздуват цифрите, е просто “агресивно малцинство”, чийто брой е дори по-малък от членската маса на една партия. С какво право тогава тя ще бъде претендент за говорителя на народа, представителя на народа?

Разбира се, ако имаше рационален разговор, би могло да се постави въпросът, че самата либерална демокрация е в криза не само у нас, но и навсякъде по света. Да се погледнат витрините на книжарниците, където ще видят заглавия на автори, които анализират посоки на движение при тази криза, наричайки ги “постдемокрация”, “контрадемокрация”, “нелиберална демокрация”, “партиципаторна демокрация”, “полупряка” какво ли още не. Но протестиращата тълпа е затворена в съответното либерално-демократично съзнание и приказките за “смяна на политическата система” не са нищо друго освен искания за корекции просто на съществуващото статукво.

Второто противоречие е свързано с искането за морални политици и отхвърляне на досегашните политици като неморални.

За този, който не е под ирационалното влияние на ставащото в тълпата обаче, възниква въпросът: е, добре, но защо 23 години всички политици, които избираме са неморални? И защо вие, от тълпата, да сте по-морални от политиците? Нали същите тези политици са избирани от нас, от гражданите? И ако в продължение на 23 години все избираме неморални, всеки път “новите лица” се оказват неморални, то очевидно обществото е неморално и ние, от чиито редици идват политиците, не сме по-добри?

Някой може да възрази, че причината е избирателната система, че ако променим избирателната система ще си осигурим подбора на най-добрите като експерти и на най-моралните. И се дават най-различни предложения за такава промяна. Казва ни се например, че ако въведем мажоритарни елементи, ще избираме личности, а не партии и така ще преценяваме, кои са най-моралните. Дали е така?

Нека да видим как гледат на своите политици американците в една система, в която водещо е мажоритарното начало. В изследване от февруари тази година 71 % от американските гласоподаватели смятат, че правителството не изразява техните интереси. А Робърт Райх, известният икономист говори за “плутокрацията в Америка” и за това, че само 26 % от гражданите имат доверие днес към американското правителство. Подобни изследвания имаме и за останалите развити страни. В момента Люксембург - страната с най-висок БВП на човек от населението в света, се тресе от скандали и хората там казват, че всички политици са корумпирани – нищо, че са най-богатите и в Европа, и в света, а не най-бедните като нас. Е, ако техните избирателни системи не водят до морални политици, на които да им имаш доверие, защо да смятаме, че променената избирателна система у нас ще реши нещата?

Разсъждавайки така, можем да кажем, разбира се, че съответните хора, докато не са политици, са морални, но след това властовите възможности, които имат, ги правят неморални. Но ако е така, то тогава проблемът не е ли да видим какво прави неморални политиците и да видим как да променим условията за неморалност, които очевидно не са само в характеристиките на политическата, а на икономическата система, която създава олигархии и задкулисия? Тези мисли обаче съвсем няма да откриете в лозунгите на протестиращите.

Третото противоречие е свързано с основния враг, срещу който са концентрирани лозунгите, крясъците, исканията на протестиращите – олигархията, която била “задкулисието на прехода”.

От една страна, протестиращите и десните партии, обединяващи се в “реформаторски блок”, говорят за “рестарт”, за това, че основен недъг на сегашното управление е, че зад него стои “олигархия”, управлявано е от “олигархия”. Вдигат се лозунги срещу “олигархията”, разнасят се плакати “Кабинетът Олигарски вън” и какво ли още не. Очакват, че новите избори ще решат проблема е ще доведат до една “истинска демокрация”, “без задкулисие”, освободена от “олигархия”. Срещу “олигархията” се обявиха даже в съвместна статия немският и френския т посланици в София.

Нека да видим обаче какво е “олигархия”. От времето на Платоновата “Държава” това е “управление на богатите”.

Излиза, че протестиращите са срещу управление на богатите. Добре де, тогава защо някои от най-богатите хора в България стоят зад протестите? И те ли са срещу “управлението на богатите”? Нали Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България, където са концентрирани някои от най-богатите хора в България официално подкрепя протестите, т.е. стоят зад политическата позиция на протестиращите. Как така протестите са срещу олигархията, а богатите подкрепят протестите? Нали милионерът Плевнелиев – един много богат човек, е на най-висшата длъжност в страната и подкрепя протестите и техните лозунги! Но нали управлението на богатите е “олигархия”? Къде тогава стои “олигархията” – зад управляващите или зад протестиращите?

А десните партии от така нар. реформаторски блок, които мечтаят за реванш и ренесанс на дясното и също се борят с “олигархията”, питат ли се кой и как създаде много богатите хора в България? Не си ли спомнят, че именно при дясното управление през 1997-2001 г. основната част от националното богатство за десетки милиарди, принадлежащо на всички българи, бе раздадено и разпродадено на едно малцинство? Нали тогава с по-голяма скорост от всякога преди в нашата история се появи едва малка група от много богати хора в обществото? Тези, които особено активно участваха в правенето на “олигархия”, сега се оказват срещу нея и заявяват, че ще дойдат на власт, нямащи нищо общо с нея. Както неведнъж става, “Крадецът вика “Дръжте крадеца”.

Някои журналисти излизат от това противоречие, като казват, че всъщност има “битка между олигарсите”. Една група олигарси били зад протестиращите, друга - зад управляващите. Правителството било под контрола на Цветан Василев и Дилян Пеевски, а други олигарси били зад протестиращите. Да де, но защо тогава правителството предприема мерки да разсредоточи парите на държавните предприятия и институции, за да не бъдат с предимство в банката на Цветан Василев? Нали той стои зад тях? И на всичкото отгоре излезе не кой да е, а самият лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и обяви, че същият този Цветан Василев стоял заедно с Иван Костов зад формиращия се десен блок от малки партии, които са най-активно ядро на протестиращите. И какво излиза тогава? Че почти всички богати хора стоят зад протестиращите. Е, къде са олигарсите, и къде е мафията – при правителството или при протестиращите? Голяма част от журналистите по телевизионните медии, заразени от масовата еуфория, се носят по повърхостта на ставащото, да не говорим за т. нар. “интелектуалци”, които наливат масло в огъня,  и на ум не им идва, да си зададат такива въпроси. Пълен ирационализъм или идиотизъм, казано съвсем директно.

Четвъртото противоречие е свързано с оценката на поведението на “Атака”.

От една страна, като се започне от Европейската народна партия, представители на Европейския парламент, мине се през купища лидери, журналисти и протестиращи у нас тя се ругае като “националистическа”, “антитурска”, “антициганска”, “фашистка”, “ксенофобска”. Председателят на групата на социалистите и демократите в ЕС Ханес Свобода призова: “Българското правителство трябва да се разграничи от всякакви действия на “Атака”.

От друга страна обаче, протестиращите издигат плакати и лозунги, в които Сидеров и “Атака” са представени като протурски мекерета, с фесове, полумесеци и какво ли още не. Развиват се конспиративни теории за таен план между “Атака” и “ДПС”. Сидеров се представя като най-страшния туркофил в България, т.е. всяко действие, каквото и да е, което не е враждебно или отхвърлящо ДПС, се обявява за “протурско”, антинационално. Протестиращите носят картинки и лозунги от типа на “Волен фес долен”, “Волен, свиня на ДПС слуга”.

От една страна, “Атака” е обвинявана, че е партия, която насажда омраза и противопоставяне в обществото, от друга страна, журналистите се умиляват пред лозунгите на протестиращите “Мразя ви безплатно”. Едните са заклеймявани като мразещи, другите са хвалени като мразещи. Тук има нещо сбъркано с елементарната формална логика.

Е, кажете сега, чии лозунги и призиви са фашистки и националистически – на протестиращите или на “Атака”. Ако “Атака” е “фашистката” партия, за каквато е заклеймявана, как си представяте например Хитлер да подкрепя евреите в парламента? И ако дори само това, че “Атака” влиза в парламента, както би трябвало да прави по конституция, се обявява за туркофилство и Сидеров се рисува с фес и полумесец като изразител на някакъв си днешен османизъм, кажете кой е фашистът – “Сидеров” или протестиращите?

Не би ли било нормално всеки, дори и малкият намек за сътрудничество между “Атака” и ДПС да се подкрепя, да се разглежда като способност на партиите у нас да сътрудничат, да преодолеят крайните позиции, а не да се ругае от позициите на “или-или”? Не означава ли, че именно в практиката на такова сътрудничество могат да се преодолеят крайностите на национализма? Във всеки случай така и не ми става ясно защо протестиращите и възмущаващите се политици да са “демократични”, а другите - “националисти” и “фашисти”. Не излиза ли, че в някакъв смисъл нещата са точно обратните? Но кой ти мисли за подобни противоречия!

Събраната заедно голяма маса от хора в условия на криза  е носител на неадекватно, емоционално и ирационално колективно съзнание. Неслучайно сред протестиращите отново се появиха певци, артисти, поети, изобщо всякаква хуманитарна интелигенция, която си изкарва хляба не с логика и рационално мислене, а с емоции и страсти. Не говореше ли още Платон как тя ни отдалечава от рационалното осмисляне на процесите? Случайно ли Зигмунд Фройд говори за масата като за “първобитна орда”? Днес обаче, благодарение на електронните медии тази еуфория, понижено равнище на рационално мислене могат да включат не просто непосредствено протестиращите, но и много по-голяма група от хора. На мястото на трезвия анализ и размишления, на логическото мислене  е дошло масовото психично заразяване в условия, типични за тълпата, в което човек губи разум и способност да вижда и възприема действителността, такава, каквато е.

Междувременно като част от арсенала на въздействие на протестите бе пусната знаменитата картина на Делакроа, свързвана с Френската революция, но по същество създадена за революцията от 1830 г., когато на власт идва Луи Филип и съответната олигархична върхушка. Тази картина е символ на буржоазната революция. В същото време добре е известо, че тези, които правят буржоазната революция във Франция, откриват, че се е получило нещо съвсем различно от това, което са възнамерявали. И затова се опитват да я правят отново. По този повод Маркс говори в “18 Брюмер на Луи Бонапарт” за историческите събития, които първия път са трагедия, а след това фарс. Днес наблюдаваме именно фарса на буржоазната революция у нас от 1989 г., когато нейните активни участници издигат същите лозунги, опитват се да копират казаното и правеното от началото на 90-те години, а се получава фарс или казано на съвременен български език - “чалга”.

 

 

Източник: в-к „Нова Зора”, бр. 29 – 2013 г.

 

Протестите - сценарии, персонажи, цели - проф. Чавдар Добрев

КАК ПАРЛАМЕНТЪТ И ПРАВИТЕЛСТВОТО СТАВАТ ЗАЛОЖНИЦИ НА УЛИЦАТА

Тези дни се сетих за един парадокс в българския политически живот през последните 23 години на демократичния преход, който циклично се повтаря. Този парадокс се заключава в непризнаване на демократично преминалите парламентарни избори от група граждани или партии, представляващи значително по-малката част от гласоподавателите в страната! И което е знаменателно, през същия исторически период на два пъти – през 1997 г. и сега, през лятото на 2013 г., – се разгръщат шумно рекламирани граждански движения за насилствено сваляне от власт на легитимно избраните парламент и правителство, в които левицата играе водеща роля.

Очевидно е, че лайтмотивът на такива протести е първо да бъде отстранена левицата от властовите структури, а после да се сглоби някакъв вид дясно управление, изповядващо кредото на пещерния антикомунизъм.

Явно у нас все още са живи в определена част от българското общество нетърпимостта към левите българи, антидемократичният рефлекс за разправа с тях, традиция, която преди 9 септември 1944 г. се свързва с такива понятия като полицейщина, държавен терор, масови разстрели на младежи и интелектуалци, ангажирани с борбата срещу националния и световния фашизъм. Да се правим, че такова явление у нас не съществува, тъй като членуването ни в Обединена Европа като че ли априорно отрича това, ще бъде несъстоятелно и изцяло нереалистично.

В този контекст социалните протести от февруари т. г. и днешните летни протести в столицата против правителството на Орешарски и Народното събрание се различават коренно по своя замисъл и характер. Първите протести, от м. февруари, изразяваха отчаяние от невъзможността да се живее в крайна мизерия и безперспективност, те бяха и вопъл, и съпротива срещу политиката на ГЕРБ – порочно единство от свиреп неолиберализъм и въпиеща некомпетентност. Летните протести, случили се няколко месеца по-късно, протичат обаче в различно русло. В тях участва неголяма група граждани, които по начало са отвратени от всепозволеността в съвременния живот.

Но водещите сили на протестите са хора, добре поставени в обществото, със задоволителен образователен ценз, потомствени привърженици на „синята идея”. Много от тях се трудят в реномирани фирми – български и чуждестранни, в държавния апарат, във фондации и неправителствени организации, имат самочувствието на субекти, които по право са обречени да направляват участта на България, даже и когато не се радват на широко народно доверие.

Не е случайно, че на протестите те с гордост определят себе си като десни, не крият, че жадуват исторически реванш на нововъзкръсналата „стара” България над сънародниците ни, които отстояват триадата: свобода, социална справеливост и солидарност. Разбира се, не са малко и платените демонстранти, инструктирани да радикализират протестите, трансформирайки ги в бойни отряди за атакуване на Министерския съвет, на парламента и на набелязаните „враждебни” партийни централи.

Колкото и да изглежда невероятно, след като сме първенци в ЕС по бедност, смъртност на населението и пословична деиндустриализация, вече ставаме уникат и в една друга сфера. В този момент протестни движения срещу мизерията и отнемането на социални права разтърсват целия свят. Тези протести и в Италия, и в Испания, и в Гърция, и в Бразилия, и във Великобритания или САЩ са с ляв уклон, с лява ориентация. Може би единствено в нашата страна протестите, имам предвид лeтните протести, са яростно и демонстративно десни, с десни лозунги и действия, с откровено изразяване на чувството за превъзходство над сляпата и непросветена народна маса.

ПРОТЕСТИТЕ ОТ ЯНУАРИ 1997 г.

За първи път протести с подобна насоченост се разразиха през януари,1997 г. и завършиха с успех: след оставката на кабинета Виденов в края на декември 1997 г. протестиращите осуетиха съставянето на втори кабинет от името на „Демократична левица” и насилствено прекратиха работата на Народното събрание. Улицата реализира своята „революция”, както и предизвикването на извънредни парламентарни избори чрез погром върху сградата на парламента и нейното окупиране чрез масови протести в столицата и провинцията, чрез завземане на възлови комуникационни артерии и издигане на барикади, чрез ожесточени призиви за разправа с „червените боклуци” и тяхното изселване в Сибир. Телевизиите, радиата и пресата поддържаха системно и гръмогласно „бунта на масите”, обявен за върховно постижение на европейската демокрация.

Така се обоснова нов тип схващане за демокрация и демократична уредба, когато основен инструмент за функциониране на свободното общество не е волята на мнозинството, не са парламентарните избори, а натискът и енергията на противопоставянето, дошли от площадите и улиците. Това схващане, което разколебава мястото на общите избори в скалата от ценности на съвременното общество в по-ново време за първи път получи практическия си еквивалент във връзка с въоръженото нападение, което президентът Борис Елцин извърши през март 1993 г. срещу легитимно избрания парламент на Руската федерация. Този акт, при който бяха дадени човешки жертви, включително и на известни руски политици, по принцип е форма на антидържавен преврат. Оказа се обаче, че за държавите от бившия социалистически лагер, и най-вече за славянско-православните общности, нормите на парламентарната демокрация важат, но според конюнктурата. Тогава, оправдавайки деянието на Елцин, американският геополитик Збигнев Бжежински заяви категорично, че в доскорошните соцдържави, в отличие от Западния свят, е допустимо да се прилага насилие, щом то подсигурява позициите на либералните и демократични сили и водачи.

Януарският метеж у нас от 1997 г. препотвърди валидността на формулата на Бжежински. В славянска и православна България също с насилие, и то брутално упражнено, се преустанови дейността на тогавашния парламент, независимо от това, че коалиция „Демократична левица” беше получила на парламентарните избори през 1994 г. около 2 милиона и триста хиляди гласа, разполагайки със солидно парламентарно мнозинство. Най-вероятно политиката, провеждана от премиера Жан Виденов, с нещо е ощетявала интереси от вътрешно и международно естество. На „новите русници” и на тяхния идол Борис Елцин, според мен, не се харесваше позицията на Виденов във връзка с руските газови проекти. САЩ целяха България час по-скоро да стане техен геополитически арсенал и марионетка на Балканите. Германия пък нямаше нищо против такъв развой на събитията у нас. Що се отнася до управлението на левицата, то подаде молба за членство в ЕС, но в условията на постепенно придвижване към НАТО и съобразяване с идеята за независима външна политика. Забавянето на приватизацията ожесточи допълнително настроенията срещу кабинета Виденов, който, оспорвайки тезата за „държавата – лош стопанин”, не реши навреме проблема за трансформиране на основния фонд държавна собственост в публично частна или частна. Вътре в БСП още от пролетта на 1996 г. водещи фигури започнаха активна работа за свалянето на Виденов от премиерския пост, както и от позицията му на председател на партията. Тези и други обществени конфликти намериха израз в протестите, в тяхната активизация през януари и най-вече в кулминацията им на 10 януари: атакуването и погрома на Народното събрание от привърженици на „синята идея” и от членове на борчески групировки.

Сега официози твърдят постфактум една неистина: лошото управление и дълбоката икономическа криза по времето на Виденов били причина за бунта, който свали от власт избраните от народа институции. Това становище на победителите в януарските събития, които са еквивалент на антидържавен преврат, е силно оспоримо. Защото нормално е да се съди за политиката на кабинета Виденов до момента, когато подава оставка, тоест, до втората половина на декември 1996 г. Дотогава могат да се констатират икономически и финансови затруднения, немалки управленски грешки, но не и такива разстройства на обществения организъм, които да предполагат революционна „месомелачка” от страна на не толкова мощната синя опозиция. Едва след това, през януари, можеше вече да се говори за дезорганизация на институциите, за нараснала роля на запланувания хаос, предизвикал катастрофална инфлация и грабеж на спестяванията на българските граждани. Едва след това, през януари, започна щурмуването на властовите центрове, показа сила разрушителната вълна на социалния и политически реваншизъм, а властта „се затъркаля по улиците”.

В резултат на януарските събития през пролетта на 1997 г. наистина се състояха исканите от опозицията на СДС извънредни избори, спечелени от „сините”, докато БСП, в атмосферата на политически гонения и чистки, загуби половината от електората си. Оттогава на парламентарни избори, вече седемнайсет години, соцпартията получава около милион гласа – под и над. Другата последица от януарските събития е извършената от седесарите най-мащабна приватизация през 1997 г.-2001 г.: работническо-мениджърската. В този период, втората половина на 90-те години на 20 в., бяха раздържавени активи на стойност 30 милиарда лева, срещу които държавата получи едва 3 милиарда лева. През време на мандата на Иван Костов, вместо обещаваните свобода, демокрация и подобряване на обществената система, се наложиха силовите и корупционите похвати на управление. Наложи се и такъв „диалог” с опозицията в лицето на БСП, който предполага васални зависимости. Показателно е, че в модел на поведение се превърна практиката на десницата, и конкретно на СДС да овладява властовите позиции не чрез избори, а чрез насилие. Първо се предизвикват граждански протести и вълнения, които водят до сваляне от власт на законно избраните парламент и правителство, а после – в суматохата на обърканост и страх – на извънредни избори се постига победа.

ЛЕТНИТЕ ПРОТЕСТИ – 2013 г.

Сегашните протести срещу правителството на Орешарски са огледално копие на протестите от януари 1997 г. Отново едно малцинство чрез всекидневни протести, които нерядко излизат извън законовата рамка, осъществява задача за разтуряне на парламента, за сваляне за законното правителство и предизвикване на извънредни избори в кратък срок. Отново левите са „червени боклуци” и пак ги изпращат далече в Сибир. Отново се прилага тактика да се парализира работата на държавните институции и Народното събрание. Не е случайно, че протестите се провеждат два пъти всеки ден, без съобразяване с разрешеното от общината времетраене. Обичайна гледка от протестите е малки групи от трийсетина души да спират движението на хора и превозни средства в най-оживените места на София; да нанасят материални щети на сгради и имущества, например, да чупят прозорците на „Позитано” 20. Преди няколко дни десетина граждани препречиха пътя на премиера, когато той със служебна кола пътуваше за работното си място, петдесетина души пък блокираха стратегическата магистрала „Тракия”, без да получат заради това поне минимални санкции. Протестиращите вече раниха един журналист, а друг – малтретираха.

Зачести и недопускането или унизяването на депутатите пред Народното събрание, а това е недопустимо за едно демократично устройство, особено в парламентарна република. Протестиращите целодневно обсаждат парламента и смятат за редно да затварят пътя на депутатите до работното им място, да ги хулят и физически да ги нападат. Интересно е да се проучи защо такива рецедиви и своеволия не се случват с парламентите и парламентаристите в развитите демокрации, примерно в САЩ, Великобритания или Германия? Вероятно в техните закони и наредби съшествуват текстове, различни от българските, които строго се спазват както от гражданите, така и от органите на реда. Защо у нас не е така? Защо не се приеме закон за масовите улични прояви, който да е съобразен стриктно с подобни закони в най-напредналите западни страни?

Изплуват на протестите, а оттам и на телевизионните екрани, познати лица на „сини” политици, които, както през януари, 1997 г., говорят загрижено за морал и борба срещу корупцията, за това, че малцинството на протестиращите в София е призвано да властва, тъй като било етически по-съвършено, по-образовано и по-отдалечено от бедността.

Тези политици владеят превъзходно теорията и практиката на публичните провокации, знаят как да насъскат гражданите, но и как да берат плодовете на насажданата от тях омраза. Впрочем, техен шедьовър е взривяването на мавзолея на Георги Димитров под прякото ръководство на Евгений Бакърджиев. Пред възхитените погледи на телевизионни журналистки протестиращи граждани постоянно тръбят, че „тези”, „червените”, трябва да си вървят незабавно, тъй като не могли да ги търпят, ако се опънат – лошо им се пише.

В този аспект политическите ментори на протестите настояват, че процедурата парламентарни избори е нужна единствено, за да подпечата едва ли не онаследените права на гражданското малцинство. Според такава квазилогика правителството на Орешарски е нелегитимно, понеже елитът на нацията искал смяна на политическата система (не е ясно с каква друга политическа система ще я смени). Освен това същият елит бил изгубил доверието си в традиционните партии, за които на изборите от месец май т. г. гласуваха близо три милиона българи. Герберите, бидейки наясно, че „сините нотабили” ги презират, в жаждата си за власт са готови на всякакво всеядно коалиране с тях. И то при положение, че тъкмо отдясно се подготвя капан за Бойко Борисов и компания.

В такива ситуации човек започва да вярва на догадките, че зад сегашните протести стои кръгът „КРИБ-Капитал” с лого „Типинг пойнт”, който представлява чужди олигархични интереси, дирижирани от САЩ; че конците ги дърпат крупни олигарси като Иво Прокопиев и Цветелина Бориславова, размножени октоподни пипала на мегаспекуланта Джордж Сорос като Красен Станчев и Иван Кръстев. Вече изтече информация, че същите среди са готови с проект да формират през есента нова дясна партия, може би от останките на ГЕРБ, с протекцията на президента Плевнелиев. Предвиждало се тази партия да се яви на предизвикани от нея избори през следващата година, след което да състави коалиционен кабинет с премиер еврокомисаря и бивш вицепрезидент на Световната банка Кристалина Георгиева. Много е възможно енергийните олигарси и престъпните кланове на контрабандата, чиито интереси засегна програмният кабинет, да участват също като платежоспособни кукловоди.

СЦЕНАРИЯТ В ДЕЙСТВИЕ

Това че има сценарий, пролича още след учредителното заседание на 42-рото народно събрание и обявяването на състава на кабинета. Преди парламентът да е провел и едно заседание, в публичното пространство беше обявено, че той е нелегитимен и се поиска касиране на изборите. Току-що започнал да функционира кабинетът, и в София е състояха първите протести, които нарекоха правителството инструмент на „мафията” и „олигархията”. Изглежда, за сценаристите още от началото е било най-важно да не се позволи на правителството и парламента да работят в нормална обстановка, да бъдат дискредитирани предварително в очите на народа, да им се отнеме шансът за успех. Атмосферата нарочно, в течение на месец, се нагнетява все повече и повече, летят едно след друго погребални предупреждения и заплахи, доноси и клевети. Сценаристите получаха и търсения повод, благодарение на грешка на управляващите – случая Пеевски. И се отприщиха планираните действия, и се даде старт на превъзходно озвучените протести, които трябва да доведат до саморазпускане на Народното събрание и оставка на кабинета Орешарски.

Понеже нещата не са никак случайни, питам се, вярно ли е, че Софийска община е наредила на служителите си да участват след работния им ден в протестите, че фирми като на Котараците изпращат своите сътрудници и работници на утринни консумации на кафе пред парламента и Министерския съвет? Дали е истина, че част от протестиращите участват срещу заплащане, но и срещу командировъчни, ако са от провинцията? С очите си видях как трийсетина младежи бяха спряли транспорта – в обедно време – на булевард “Руски” пред парламента, въпреки че можеха да се оттеглят до паметника на Цар Освободител. Други десет или петнайсет младежи в дъждовния неделен следобед бяха затворили движението на кръстовището пред Университета, а от минувачите – ни вопъл, ни стон.

Защо не се намери гражданин да попита Йорданка Фандъкова, поне да го сторят софийските депутати от „Коалиция за България” или общинските съветници от БСП, как, въз основа на какво, издава разрешенията за протестите, които вече почти месец обсебват центъра на столицата, нарушават грубо правата на другите граждани и причиняват материални щети сигурно за стотици хиляди лева? Възможно ли е благообразната Фандъкова да е един от основните фактори в задкулисна игра за демонтиране на парламента и правителството? Възможно ли е, възползвайки се от някакво законово или подзаконово недомислие, чрез тиражиране на разрешенията за протести, кметицата да злоупотребява с власт, свръхголяма за поста й? Струва ми се, че ако поиска, по собствен каприз, тя би могла да „преобърне” всекидневието на софиянци и го подчини на интересите на няколко хиляди граждани, нека да са двайсет хиляди. Може да реши съдбата на правителства и парламенти, без някой да е в състояние да й противопостави правни аргументи.

Впрочем, протестите в София, в сравнение с други страни – Гърция, Испания, Италия или Египет – не са масови. Внушението, че те са алфата и омегата на националния ни живот, че огромни маси участват в тях, се постига главно с помощта на телевизионните канали. Тук се използват както жанрът интервюта с участници в протестите, медийни гастроли на многообройни гости от чуждоземни фондации и фондове, така и мултиплицирането на ефекта от протестите чрез непрекъснатото им излъчване и акцентуване като новина № 1 от телевизионните екрани.

КОГА МЪДРИЯТ ОТ УМА СИ ТЕГЛИ?

Може би е мъдро властта да не реагира или изчаква, да подминава нарушенията на закона, нали протестиращите могат да се разбунят силно, да се възпламенят като сух барут?! Същевременно пасивното и примиренческо поведение на компетентните държавни органи, на поддържащите правителството партии би могло да се възприеме като знак, че властта е слаба, объркана и хилава, че протестиращите лесно могат да преодолеят и последното препятствие, което ги дели от окупирането на Народното събрание! Набива се въпросът: съществува ли правов ред – привилегирован за протестиращите и техните подбудители, и друг правов ред – нещадящ обикновените граждани? Нали казват, че демокрацията е система от правила, които трябва да се спазват, че гражданите са равни пред закона. Защо не е така?

Смущаващо е още, че лидерите на ”Коалиция за България” сякаш отбягват да дават оценки на протестите – такива, каквито са; да анализират многостранно техния социален и политически състав и облик; да ги разглеждат с директна яснота в контекста на демократичните принципи, върху които се гради нашата парламентарна република; да отговарят навреме и без извинителни уговорки на провокациите и съчинените измислици! Естествено, най-добре би било да се постигне диалог с протестиращите и техните водачи, да се получи съгласуване поне по основни пунктове на управлението и съвременното ни развитие. Но какво да се прави, като протестиращите отказват да участват в такива дебати, не приемат резултатите от изборите? Държат единствено на такива избори, на които те ще са печелившите! ”Оставка на кабинета” и нито крачка назад!

От друга страна, могат ли да се оставят без отговор изказванията на политици от СДС/ОСД, които открито призовават за власт на малцинството и ликвидиране на БСП като най-голямата лява сила в България?

Не могат да се оставят без отговор, макар че нерядко истинският отговор липсва! Когато този отговор не се артикулира, протестиращите си казват „Шапка на тоята!”. И окуражени, стъпка по стъпка, с уличен марш и медийна оркестрация, ще продължат да отричат и окарикатуряват всяко родолюбиво дело, всеки социален жест на правителството и всеки принос в икономиката на растежа до момента, когато исканията на хората от протестите за незабавна оставка на кабинета и разтуряне на парламента, сакрализирани до припадък, стигнат своя успешен финал! Така се развиха нещата през януари 1997 г. Защо и сега да не се стигне до такъв развой за сметка на милионите трудови българи?

                                                                                     „Той предпочел да падне по очи,

                                                                                      Отколкото да падне на колени”

                                                                                          Георги Джагаров

 Ще е скандално ако и този път – втори случай след 1997 г. – левицата покаже плахост и сервилност пред политически сили, които подронват устоите на демокрацията и конституционния ред в България, ратувайки за реванш. Ако нейните лидери, вместо да се вайкат като депутата Георги Кадиев, не намерят воля и зрелост да се противопоставят с достойнство от името на социална България срещу провокациите, предизвикани от непредставената в парламента „стара десница”, но и от централни персони на ГЕРБ.

Този път, при малодушие пред протестиращите, нищо чудно голямото ограбване след 1997 г. да бъде заменено от нови пропасти на икономическа и финансова разруха, от нови прагове на общонационално обезсилване и нищета.

Протестиращите, ухажвани от Европейската народна партия, се опияняват, че техни са улиците и площадите на София, че току виж днес или утре успеят да окупират Народното събрание и въдворят своята власт над цяла България. А когато победят, те ще захвърлят на бунището всичките свои артистизми, хепънинги, забавни скечове и пиене на чайове, всичките глуми, остроумия, възвишени тиради и пърфомънси, за да се отдадат на най-горещо пожеланото от тях изкушение: да управляват България по свой образ и подобие, без леви, национално мислещи българи, без БСП и нейното минало, без брътвежи за права на простолюдието, изравнени с тяхното самовнушено избранничество.

Като интелектуалец с леви убеждения, не смятам, че демокрацията в България трябва да коленичи, още по-малко да отстъпва пред такива егоистични, свирепи зад грима на лицемерието щения. И същевременно няма как да не установя, че българският живот изпада все повече в плен на безпомощността и безразличието, на различните надисторически, елитарни, нарцистични вживявания, комбинирани с вулгарно лишаване на народа ни от хляб и съществуване, от образование и просвета, от дух и култура. Така че време е да проговорят и разумът, и социалният интерес на милионите българи. Не дай си Боже, умът на българина да му дойде отново със закъснение…

 

                                                                *    *    *

 

Източник:  СЛИВЕН ДНЕС И УТРЕ online,   15.07.2013

 

В борбата за автентичност на марксизма - доц. д-р Емилия Минева

 

“Но целият светоглед на Маркс е

не доктрина, а метод. Той дава

не готови догми, а опорни точки

за по-нататъшно изследване и

метода за това изследване.”

 

Фридрих Енгелс до Вернер Зомбарт

11 март 1859 г.

 

            Маркс толкова категорично изразява недоволството си от догматичното тълкуване на неговата теория от французи, самоопределящи се като марксисти[1], че веднъж в разговор с Пол Лафарг саркастично възкликва: “Ясно е, че аз не съм марксист.”[2] Енгелс изцяло споделя критичното отношение на Маркс към тези, които превръщат революционното учение в “закостеняла догма на правоверна секта”[3]. По-късно той неведнъж има поводи да припомня тази саркастична забележка на Маркс по повод тактиката на френските “марксисти”[4]. Същност на това критично отношение на Маркс и Енгелс е проблемът за типа отношение на техните последователите към революционната им теория и нейното отношение към практиката.

Към 80-те години на ХІХ век започва процес на широко разпространение на класическия марксизъм като идейно-теоретична основа на разрастващото се революционно движение. В динамично изменящите се исторически условия проблемът с разбирането и прилагането на теорията става все по-актуален. Така в историческата съдба на тази теория и свързаната с нея практика, наред с борбата за творческото й развитие, се появяват и различни отклонения. Разликите можем да разположим в диапазона от догматизма до ревизионизма. Всички те днес с не по-малко основание биха предизвикали сарказма на Маркс и той би повторил: “… ако това е марксизъм, аз не съм марксист”[5].

            Към края на ХІХ век наред с многобройните нови издания и преводи на основни трудове на Маркс и Енгелс се появяват и тълкувания, които създават невярна и дори превратна представа за класическия марксизъм и за необходимостта от творческото му развитие като метод за критичен анализ и проект за практически действия. Те се отнасят главно /но не само!/ до проблема за характера и субекта на историческото развитие, за възможностите и пътищата за социална промяна.

В социалдемократичното движение в Европа възникват теоретични разногласия, които се проявяват и в практическата дейност на различните партии. Същевременно в развитието на основания върху частния капитал обществен живот се наблюдават нови тенденции, набелязващи прехода към фазата на монополизма и империализма. По специфичен път се развива капиталистическият начин на производство в страни с различна историческа съдба и национални традиции. По тази причина възникват множество теоретични и практически въпроси. Поради липса на достатъчна яснота и литература по тях расте броят на тези, които търсят съвет и подкрепа от “първа ръка”. Ето защо след смъртта на Маркс през 1883 г. Енгелс става най-търсеният “съветник и ръководител на европейските социалисти”[6]. Сред неговите кореспонденти през този период са не само представители на социалдемократичното движение. Често това са хора, които не са пряко свързани с революционната борба на пролетариата, но проявяват теоретичен интерес към различни проблеми от марксистката теория и особено от концепцията за историческите процеси. “Интересът към историческия материализъм, отбелязва италианският марксист от това време Антонио Лабриола, все повече и повече нарастваше, а литература за него липсваше – ето защо естествено е, че през последните години от живота си Енгелс е бил засипван с въпроси като професор без собствена катедра.” [7].

            В своите писма-“лекции” по марксизъм, Енгелс точно, кратко и ясно разяснява теоретичната същност на революционното учение и неговата конкретна връзка със социално-преобразуващата практика.

            Централно място в писмата на Енгелс през последните години от неговия живот /1890-1895/ заемат проблемите на т. нар. исторически материализъм[8]. Тези писма са проникнати от повика за задълбочено изучаване и прилагане на теорията, с оглед на не по-малко конкретното изучаване на обективните и субективни предпоставки във всяка специфична ситуация. Само така богатството и евристичноте възможности на Марксовата историческа теория може да постигне търсеният успешен практически ход. В писмата си Енгелс остро критикува шаблонизирането, догматизирането, изопачаването на действителния творчески заряд, превръщането на историческия материализъм само в средство за систематизация, идеологизация и абстрактни конструкции. Писмата дават кратки, точни и ясни доказателства, че е несъстоятелно да се отъждествява материалистическото разбиране за историята примерно с възгледите на пруските романтици от историческата школа или с възгледите на Бр. Бауер[9]. Писмата съдържат и разяснения относно принципната разлика между материалистическия диалектичен метод и спекулативната диалектика на Хегел, за разликата между марксизма и малтусианството. Енгелс се чувства длъжен да разобличи и интригите на Лорна около авторството на материалистическия възглед за историята, както и легендите около личността на Ласал. Той насърчава социално-исторически изследвания на Франц Меринг и Август Бебел, насочва вниманието към новите теоретични и практически задачи. Характерни са високата взискателност и критичност на Енгелс към повърхностното усвояване на материалистичната теория за историческото развитие, към ултрареволюционната фразеология на навлизащото в социалдемокрацията най-младо поколение. В редица писма той сочи основните периоди от развитието на теорията и дава указания за трудовете /публикувани дотогава/, от които тя трябва сериозно да бъде изучавана.

            Тези писма на Енгелс “по силата на своята вътрешна логическа връзка … получиха широка известност в литературата като произведения със самостоятелна стойност – с популярното название “Писма за историческия материализъм”[10]” Обсъжданите в тях проблеми са съществен принос на Енгелс за развитието на марксизма. Мащабните теоретични обобщения и перспективните нови идеи, които той издига и разработва, съответстват на вътрешната логика, по която двамата с Маркс разработват теорията на научния социализъм. Най-общо тази логика може да се определи като възхождане от абстрактното /установяване на всеобщата историческа закономерност/ през особеното /проявите на тази закономерност в частно-капиталистическата обществена формация като цяло/, към конкретното /исторически многообразните форми и специфични начини, чрез които се налага историческата необходимост/диалектика на свобода и необходимост. Възловите в тях са сладните:

До 1848 г. Маркс и Енгелс установяват всеобщата историческа закономерност – диалектиката на производителни сили и производствени отношения, които определят формата на политическата, правната и духовната надстройка в обществената структура, – разработват историческия материализъм и преодоляват Хегеловата спекулативна диалектика,обосновават нов философски метод за изследване на обществените отношения и на историческото развитие;

До 1871 г. Маркс разработва теорията за принадената стойност, изследва възлови периоди от историята на Франция, а Енгелс – на Германия. В тези две предметни области /икономическа и социално-политическа/ те верифицират методологичния смисъл и евристичните възможности на историческия материализъм и обогатяват концептуалното му съдържание;

До 1883 за Маркс и до 1895 г.за Енгелс, след като основната цел – философското и икономическо обосноваване на марксизма като научен социализъм, е постигната, в изследванията им се задава нов проблемен кръг:какво е историческото многообразие и какви са границите на валидност за социалните зависимости, установени при частно-капиталистическата форма на собственост /вертикален разрез на обществените формации/; каква е спецификата при утвърждаване и развитие на тези общи закономерности в различни страни от Европа, Азия и Америка /хоризонтален разрез на обществено.икономическата формация/;

След 1871 г. “Маркс отново се връща към проблематиката на материалистическото разбиране на историята на ново по-високо равнище, центърът на тежестта на неговите теоретични изследвания се измества в тази насока. Разкрива се един своеобразен процес на отрицание на отрицанието в развитието на теоретичната дейност на Маркс”[11]. В същата насока се задълбочават и изследванията на Енгелс. След смъртта на Маркс успоредно с огромната работа за укрепване на международното работническо движение и заедно с подготовката за печат на втори и трети том на Капиталът Енгелс интензивно продължава разработването на историческата теория във вече набелязаната заедно с Маркс насока.

            Този период от творческата биография на Енгелс най-често се характеризира морално като саможертва от негова страна и отказ от реализиране на собствените му интереси в областта на диалектиката на природознанието. Но има и друго. И у двамата основоположници на марксизма липсват обособени частни научни интереси и дребнаво авторско честолюбие, и за двамата е условно тяхното разделение на труда; те имат единомислие по насоките за преимуществено разработване на един или друг аспект от общото учение. Изследователската ориентация на Енгелс след смъртта на Маркс е показателна за значението, което и двамата са отдавали на многообразието от исторически форми на проява на основната историческа закономерност – особено когато теорията им трябва да се превърне в основа на практически действия. Концептуалното разгръщане на теорията, което Маркс и Енгелс правят след 1871 г., разкрива политикономическите им изследвания като “ключ към социално-историческото развитие.”[12], а материалистическото разбиране за историята – като метод за изследване на конкретно-историческите условия с оглед поливариантността на политическото действие.

            Насоката, в която Маркс и Енгелс разгръщат концептуалното съдържание на революционното си учение, експлицира неговата диалектична природа и цялостност. “Откриването на материалистическото разбиране за историята /историческия материализъм/ става най-важната теоретична предпоставка за възникване на марксистката политическа икономия. През цялата история на марксизма тези две страни на марксистката теория се развиват в органично единство една с друга, както и с другите страни от цялостното им учение.

Периодът на формиране на социално-историческата концепция на Маркс е заедно с това и период на разработване на диалектикоматериалистическите принципи на марксистката политическа икономия, на материалистическите основи на нейната методология.”[13]

٭  ٭  ٭

            Проблемът за методологичния смисъл на диалектикоматериалистическия възглед за историята има възлово значение сред поставените от пред последователите през 90-те години на ХІХ век Енгелс теоретико-практически проблеми/. Без усвояване на тази методология Енгелс не вижда възможност за разбиране и развитие на учението като идейно-теоретична основа на социалдемократичното революционно движение.

            Конкретен повод за обсъждане на този проблем в писмата на Енгелс са наблюдаваните от него тенденции към превръщане на диалектикоматериалистическото разбиране на историята в матрица, по която се нагласяват /често даже след преиначаване/ историческите факти. Поради механичното усвояване и прилагане на теорията той предупреждава за опасността тя да стане етикет, гола фраза, с която да се прикриват липсващите задълбочени познание и конкретни изследвания: “ … фразата исторически материализъм[14], пише Енгелс до Конрад Шмид, /възможно е всичко да бъде превърнато именно във фраза/, служи на много млади немци само за да приведат в системен ред по възможност най-бързо своите собствени, относително оскъдни исторически познания …”[15]

            За първи път въпроса за методологичния смисъл на материалистичното разбиране за историята Енгелс засяга в рецензията си за труда на Маркс Към критика на политическата икономия /1859 г./. Там той недвусмислено отбелязва, че научната немска политическа икономия “почива всъщност върху материалистическото разбиране за историята”, което е “революционно откритие” – “не само за политическата икономия, но и за всички исторически науки …“[16]

            В политическата икономия на Маркс става дума “за отвлечено историческо общество, чиито граници с други общества биха могли изобщо да не съществуват”, в историческите трудове обаче се изследват “отделни конкретни общества”[17]. Така през последните години от живота си Маркс изучава историята на руската община и на Индия; интересува се от античността и средновековието, както и от първобитната обществена формация на основата на най-новите археологични открития. В Произход на семейството, частната собственост и държавата Енгелс сравнява първобитното общество със следващите периоди от историята на човечеството и с неговото бъдеще. Широките и трайни исторически и политически интереси на Енгелс през последните години от живота му се съсредоточават особено силно върху историята и политиката на Русия, на страните от Северна и Южна Европа, Азия и Америка. През 90-те години на ХІХ век Енгелс анализира и развитието на работническото движение в тях. В хода на тези анализи той разкрива differentia specifica на всяко изследвано събитие и процес. Подобни сравнителни анализи Енгелс е правил и преди. Например през 1882 г. по този начин открива, че между германските племена на Тацит и северноамериканските индианци има голямо сходство в начина на живот и на производство[18], през 90-те години на ХІХ век прави редица сравнителни характеристики на развитието на капитализма и работническото движение в Германия и Норвегия, Русия и САЩ, Франция, Англия и Германия, а също така и на континентите – Европа и Азия, Европа и Америка. Той например прогнозира бъдещето на Европа като резултат от завладяването на азиатските страни от европейския капитализъм. 

            Многообразието от исторически пътища при утвърждаването на капиталистическия начин на производство в различни страни създава условия и за изява на някои специфични особености в тенденциите на тяхното развитие. Това намира отражение и върху облика на работническата класа. Така проблемът за методологичните функции на теорията придобива практически измерения. Пренебрегването на реалното многообразие от условия и пътища на развитие, тяхното шаблонно интерпретиране водят на практика, предупреждава Енгелс социалдемократичните лидери, до провеждане на “политика напълно противоположна на препоръчаната в Манифест на комунистическата партия – до рушене на интернационалната солидарност на пролетариата. Енгелс разкрива пряката връзка между теоретичните и практическите подходи и догматизирането на теорията. Това довежда “партийните вождове” до неправомерни изисквания към работниците: “да погълнат като верую” онова революционно учение, което би трябвало да схванат въз основа на разбиране на своето класово положение. Това заплашва марксизма да се превърне в “правоверна секта”, а литературните му представители да изпаднат в “чиста идеология” – да схващат “всички отношения погрешно и ограничено” и да си служат с “демагогски фокуси”[19]. Енгелс остро критикува проявата на такова сектантство от страна на тогавашните германски социалисти. Вместо да се запознаят със специфичните особености примерно на САЩ и на тамошното работническо движение, “те виждат в него само погрешни пътища … перчат се с ортодоксалното си превъзходство, отблъскват американците, вместо да ги привличат, и затова си остават само безсилна секта”[20].

٭  ٭  ٭

            По същество при обсъждане на методологичния смисъл на историческия материализъм Енгелс поставя акцент върху две основни негови характеристики: същността на материалистическата диалектика като изследователски метод и неговите евристични възможности като метод за разгръщане на историко-материалистичната концепция с оглед решаването на конкретни практически задачи към социална промяна.

        В предговора към първото издание на руски език на кореспонденцията между Маркс, Енгелс и Ленин се прави следната обобщаваща характеристика: “Ако се опитаме с една дума да определим фокуса на цялата кореспонденция – оня централен пункт, към който се свежда цялата мрежа от изказвани и обсъждани идеи, тази дума ще бъде диалектика.”[21]. Съпоставянето на тази оценка с писмата на Енгелс за историческия материализъм убеждава, че тя с пълно основание може да се отнесе и към тях. Проблемът за диалектиката и тук е ядрото на обсъжданите методологични, концептуални и практически въпроси.

            Енгелс отчита изключителната важност достъпно да се обобщи и заедно с това да се конкретизира /във връзка с новите задачи/ принципната отлика на материалистическата от спекулативната диалектика, онова, което те с Маркс са изяснили вече за себе си. Този аспект на саморефлексия на теорията, на обобщения и концептуализации характеризира писмата на Енгелс като изява на високата степен на зрелост и развитие на марксистката теория.

            Указанията, които намираме в писмата за усвояването на метода, съдържат два аспекта: първо, да се изучава Хегеловата диалектика, и второ, тя да се изучава критично. Спекулативният характер на Хегеловата диалектика не е основание тя просто да се отхвърли. От философията на Хегел Енгелс препоръчва да се вземе онова ценно, което тя съдържа. В нея той вижда необходима школа за диалектично мислене и настоява за приемственост в интелектуалното развитие като цяло. В същото време обръща внимание върху това, как ползотворно да се изучава Хегеловата философия: “Но в никакъв случай не бива да четете Хегел, както г-н Барт го е чел, именно за да открие предполагаеми паралогизми и съмнителни трикове, които му били служили като лостове за построенията му. Това е чисто ученическа работа. Много по-важно е под неправилната форма и в изкуствената връзка да намерите вярното, гениалното”[22]. Това означава зад движението на мисълта да се види движението на фактите от реалността. По този начин изкуствено конструираните преходи се заменят с действителни, разкрива се привидността на една самостоятелна история на формите на държавното устройство, на правните системи, на идеологическите представи във всяка отделна област и се разкриват действителните.

            Знаменателно е, че Ленин, който не е познавал тези мисли на Енгелс, във своите Философски тетрадки пише почти същото: той смята, че Хегел трябва да се чете материалистически и критично да се преодолява, да не се отхвърля “от прага”, нито пък ученически да се предъвква.[23] Приемствеността в теорията често се осъществява парадоксално: онези, към които Енгелс се обръща, не са го разбрали – а онзи, който не го е чел, сам е преоткрил мисълта му и я е осъществил.

            Материалистическият прочит на Хегел е възможен само ако се познават материалистичните основи на диалектиката в Капиталът – историческия материализъм. Доколкото формирането на материалистическата диалектика и историческия материализъм донякъде съвпада[24] и по силата на диалектичната закономерност, то теорията се превръща в метод. Енгелс е убеден, че без познаване на тяхната взаимна историческа и теоретична връзка, то цялата марксистка теория ще остане енигматична. Ето защо той ориентира кореспонденцията си към произведения, които разкриват именно тази връзка. На първо място – предговора към Марксовия труд Към критика на политическата икономия. В послеслова към второто издание на том първи от Капиталът Маркс също насочва неразбиращите неговия метод към този предговор. Предговорът съдържа, както е известно, класически кратко и ясно изложение на материалистическия възглед за историята. На този основа Маркс разработва метод, който “не само се различава от Хегеловия, но е и негова права противоположност”. Тази противоположност Маркс обяснява /в споменатия послеслов/ по следния начин: “За Хегел мисловният процес, който под името идея се превръща дори в самостоятелен субект, е демиург на действителното, което представлява само негова външна проява. За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея”[25]. Противоположността на методите се корени в противоположността на материалистическото и идеалистическото схващане на субекта и по-общо – за отношението на мисленето към битието. За Маркс субект и затова и изходна точка на икономическите му изследвания са “произвеждащите в обществото индивиди”[26], за Хегел – Световният дух /Абсолютната идея/.

            Разликата между диалектиката като метод за познание на конкретното развитие и Хегеловата спекулация като саморазвитие на мисълта може според Енгелс ясно да се открои при съпоставянето на Хегеловото учение за развитието от битието до същността с Марксовия анализ за развитието от стоката до капитала. При Хегел всички невъзможни преходи се преодоляват благодарение на остроумието, но докато в областта на чистото мислене това е допустимо, то на езика на фактите, набляга Енгелс, това е невъзможно.

            Дълбоката разлика в методологичния подход и гносеологичните принципи на Хегел и Маркс обяснява острото критично отношение на Енгелс към тези, които подменят диалектикоматериалистическият анализ с конструиране от Хегелов тип.

٭  ٭  ٭

            Гносеологичният потенциал на материалистическия диалектичен метод аргументирано е защитен в писмата на Енгелс чрез разкриване на богатото, диалектически пластично и разгръщащо се съдържание на материалистическата концепция за историческото развитие. По повод на опитите за опростено тълкуване на установената от историческия материализъм основна закономерност Енгелс е категоричен:“… Според материалистическото разбиране за историята определящият момент в историята е в последна сметка – производството и възпроизводството на действителния живот. Повече не сме твърдели никога – нито Маркс, нито аз. А ако някой изопачава това в смисъл, че икономическият момент бил единствено определящият, той превръща това наше твърдение в нищо неказваща, абстрактна, безсмислена фраза. Икономическото положение е базата, но върху протичането на историческите борби оказват също своето влияние и определят в много случаи най-вече тяхната форма различните моменти на надстройката … Всички тези моменти се намират във взаимодействие, в което икономическото движение в края на краищата се налага като нещо необходимо сред безбройното множество от случайности.”[27]

            Със същата категоричност Енгелс сочи и причината за едностранчивото интерпретиране на историческия материализъм в духа на икономическия детерминизъм:“ … на всички тези господа липсва именно диалектиката. Те виждат винаги само тук причина, там – следствие. Че това е празна абстракция, че в действителния свят съществуват такива метафизически диаметрални противоположности само по време на криза, че цялостният величествен ход на развитието протича във формата на взаимодействие – макар и на доста неравни сили, от които икономическото движение е най-силното, най-първичното, най-решаващото, че тук нищо не е абсолютно, а всичко относително – това именно те не виждат, за тях Хегел не е съществувал.”[28]

                По повод на интерпретациите, които опростенчески и превратно представят съдържанието на историческия материализъм, Енгелс съветва своите кореспонденти да се запознават с теорията от първоизворите, а не “от втора ръка”. Сред препоръчваните от него основни трудове са Капиталът, Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия, Анти-Дюринг, Произход на семейството, частната собственост и държавата. Препоръчването на Капиталът, произведение, което в най-голяма степен дава повод за икономизиране и вулгаризиране на учението, е доказателство, че Енгелс го разбира в цялата пълнота и богатство на неговото съдържание. В сравнение с Енгелс за много марксисти и до днес Капиталът се третира само като икономическо произведение, т.е. за тях то си остава книга, “запечатана със седем печата”. Диалектикоматериалистическият анализ на частнокапиталистическото общество от Маркс дава твърде много, за да се разбере, че анализът на базата, на икономическото производство позволява да се разкрият същностните характеристики и на надстройката с нейните вътрешни компоненти. Нека само припомним, че благодарение на диалектикоматериалистическия методологичен подход Маркс успява да разкрие илюзорния характер на буржоазната свобода, нейната ограниченост.

            Като пример за диалектикоматериалистически анализ на взаимодействието между всички участвуващи в социалното движение фактори Енгелс сочи книгата на Маркс Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт. По този повод той разяснява, че ако в борбата с противниците на установената от историческия материализъм основна закономерност те е трябвало да подчертават определящата роля на базата, на производството в обществения живот, то “щом се дойдеше до изложението на определен исторически период, следователно на практическо приложение, работата се променяше; и тук не беше възможно никакво заблуждение”[29]. От казаното следва, че за правилно усвояване на съдържанието на историческия материализъм към трудовете на Маркс и Енгелс е необходимо да се подхожда също диалектикоматериалистически – да се отчетат конкретно-историческият контекст и непосредствените им теоретични задачи. При такъв подход става ясно, че в теоретичните полемики е възможно, а понякога и наложително да се подчертават определени страни от съдържанието на материалистическата теория за развитието за сметка на други. В практическото приложение обаче задължително се мобилизират, задълбочават, прилагат в хода на анализ, а така се и развиват всички страни на теоретичното съдържание. Тогава наред с отчитането на определящия фактор на историческото развитие диалектическият метод на анализ обхваща и всички взаимодействащи си фактори и то при различни условия, в различните времена и ситуации, а и с различна сила.

            Така най-общо могат да се систематизират разсъжденията на Енгелс върху съдържанието на историческия материализъм в борбата срещу неговото вулгаризиране и догматизиране. В крайна сметка тези две негови форми на отношение имат общ порок – неразбирането на диалектическата връзка между метод и съдържание в материалистическото разбиране за историята. Най-силен аргумент в писмата на Енгелс против вулгаризирането и схематизирането на историческия материализъм е доразвиването на някои идеи, появили се по-рано в трудовете им с Маркс, и разработването на нови, обогатяващи теорията. От съществено значение е също така самото концептуализиране на проблема за идейното съдържание на историческия материализъм във връзка с неговия метод, а именно в това е патосът на трудове като Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия, както и на Анти-Дюринг.

            В противоположност на метафизичното мислене, според което база и надстройка, причина и следствие са “твърдо противостоящи един на друг полюса”, Енгелс разкрива диалектичната пластичност на тяхната връзка чрез материалистическата теория за развитието. Диалектичният метод за разлика от спекулативно- метафизичния отчита разликата между “определящ” и “единствено” определящ момент в историята. На едностранчивия детерминизъм е противопоставена реалността на взаимодействието между база и надстройка, битие и мислене, обективно и субективно, причина и следствие. Съгласно принципа на диалектичния материализъм: “едно историческо явление, щом е извикано на живот от други, в последна сметка икономически причини, сега също реагира, може да оказва обратно въздействие върху заобикалящата го среда и дори върху собствената си причина.”[30].

            Въведеният от Енгелс в писмата му термин “обратна връзка” отбелязва навлизане в относително нова за досегашното идейно съдържание на историческия материализъм проблематика. Относително нова, защото: 

-       първо – въпросът е частично поставян, макар и не теоретично обобщен – веднъж в трудовете на Маркс и Енгелс през 50-те години на ХІХ век /например в Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт, Селската война в Германия и др./ във връзка с влиянието на илюзорното социалнополитическо съзнание върху хода на определени исторически събития, както и във връзка с периодизацията на историята, която обхваща бъдещото общество /в Анти-Дюринг например/[31];

-       второ – защото почива върху диалектическото разбиране за взаимодействието и го задълбочава, но го задълбочава и конкретизира материалистически.

В сравнение с основното за историческия материализъм положение – базата определя надстройката /битието – мисленето/, проблемът за обратната връзка и въздействие привлича вниманието върху структурно подчинената страна и нейната вътрешна структура и динамика основополагащата, към базата.

Въз основа на диалектическото разбиране на отношенията: абсолютно – относително /”единствено определяща” – “определящо в крайна сметка”/, общо и особено, част и цяло, Енгелс изяснява генезиса и механизма на социалния феномен “обратна връзка и въздействие”. Исторически обратно въздействащите социални структури са вторични по отношение на производството и се появяват в условия на разделение на труда като общи функции вътре в обществото. Така възникват търговията, правото, държавата. С възникването си те придобиват известна самостоятелност, или по-точно – обективно те стават относително самостоятелни; субективно – тази относителна самостоятелност се проявява във формирането на особени интереси у хората, свързани с изпълнението именно на тези относително самостоятелни функции. От историкоматериалистическия възглед за определящата социално-историческа роля на производството и от диалектическата постановка за взаимодействието чрез противоречия следва изводът на Енгелс за социалната динамика като взаимодействие на неравностойни сили. Това той примерно илюстрира с факта, че “всички правителства, в последна сметка са само изпълнители на икономическата необходимост, произтичаща от положението в страната. Те могат да вършат това различно – добре, лошо или посредствено; те могат да ускоряват или да забавят икономическото развитие и неговите политически и юридически последици, но в краен резултат все пак са длъжни да следват това развитие.”[32]

            Енгелс разглежда диференцирано обратното въздействие на надстройката, отделяйки политика, право, идеология. От съществено значение е неговата класификация на обратното въздействие. Доколкото по интензивност политическото обратно въздействие е най-силно, Енгелс взема за пример държавната власт: “тя може да действа в същата насока – тогава се напредва по-бързо; тя може да действа в обратна насока – в такъв случай търпи в днешно време поражение при всеки голям народ; или пък може да спре известни насоки на икономическото развитие и да му наложи други – този случай се свежда в края на краищата до един от предишните резултати. Но ясно е, че във втория и третия случай политическата власт може да нанесе на икономическото развитие големи щети и да доведе до разпиляване на сили и материал в големи количества.”[33] Иначе казано – обратното влияние притежава възможности да оказва както положителен, така и отрицателен ефект върху хода на историческото развитие. Това се отнася не само до обратното въздействие на политиката. Различно по качество е също така влиянието на правото и идеологията, а интензивността и формата имат своята специфика. Тя произтича от характера и степента на опорседеност на връзката между тези различни елементи на надстройката и производството.

            Чрез същата диалектикоматериалистична методология, според която в обществото си взаимодействат неравностойни сили, Енгелс класифицира обратното взаимодействие и по белег на интензивност. Разполага я, условно казано, в амплитудата от максимум до минимум, когато разглежда и съпоставя обратното въздействие, от една страна, на търговията, а от друга, на политиката, правото, идеологията върху производството. Като характерен е отбелязан случаят, когато обективно незабележимото, но реално взаимодействие – субективно води до неговото подценяване или пълно отричане. Интензивността на обратното въздействие се определя от степента на опосредяване, на филтриране на взаимодействието чрез сложната социална йерархия. Това е един от аспектите, които Енгелс само мимоходом засяга, но за нас това е перспективна тема.

            Специален интерес представлява разглежданият от Енгелс проблем за илюзорното съзнание в контекста на идеята за взаимодействието и обратното въздействие. В сравнение с предишното му разглеждане от Маркс /Осемнадесети брюмер на …/ и Енгелс /Селската война в …/ следва да се отбележи по-голямата задълбоченост, а с това и възможност за теоретично обобщение във връзка с по-широкия въпрос за взаимодействието между базата и надстройката, битието и мисленето.

            Енгелс разглежда илюзорното съзнание като необходима субективна рефлексия върху обективното обратно въздействие, което всеки елемент от надстройката оказва върху базата. Поради относително самостоятелното движение във всяка отделна сфера на надстроечна дейност участващите в нея възприемат йерархията на взаимодействието между социалните фактори “с главата надолу”. Това става “без действащите да го съзнават”. Превърнатото съзнание Енгелс нарича “идеологически светоглед”[34]. В противоположност на диалектикоматериалистическия този светоглед превръща “икономическите отношения в правни принципи”, историческото движение – “в самостоятелна история на формите на държавно устройство на правните системи, на идеологическите представи във всяка една област”[35]. Илюзорното съзнание почива върху обособеността на дейностите и интересите, особено в така наречените от Енгелс “витаещи още по-високо във въздуха” – над политиката и правото области като философия, религия и т. н. Тяхната връзка с производството е така многократно опосредена, че в съзнанието на свързаните с тези области хора се оказва заличена напълно. Поради това те “си въобразяват, че обработват независима област”[36]. Исторически това обособяване и свързаната с него поява на илюзорни представи за природата, обществото и човека отново се обяснява от Енгелс с ниската степен на развитие на производството. Доказателство за това той намира във факта, че с прогреса на науката, илюзорните представи постепенно се преодоляват. Енгелс обръща внимание и върху субективната страна на исторически обособилата се духовна дейност като фактор, поддържащ илюзорни представи. По традиция мислителят “борави само с мисловен материал, който на вяра приема за породен от мисленето, без изобщо да се занимава по-нататък с изследването на някакъв по-отдалечен, независим от мисленето източник, и за него това се разбира от само себе си, защото всяко действие, тъй като е обусловено от мисленето, му изглежда в последна сметка и основано върху мисленето.” [37] Така разкритите от Енгелс социално-исторически и психологични причини за появата и възпроизвеждането на илюзорното съзнание имплицира пътя за неговото преодоляване – връзката на теорията с практиката, практическата проверка на теоретичните положения и взаимната им корекция в посока на възможния общ за даден момент интерес. Това фактически е пътят, извървян от Маркс и Енгелс при формирането на техния светоглед и метод.

            От гледище на диалектикоматериалистическия детерминизъм Енгелс доказва, че духовните дейности не са абсолютно независими, но те не са и автоматично подчинени на икономическата необходимост. Доколкото хората, които действат в сферата на надстройката, “образуват самостоятелна група вътре в общественото разделение на труда, дотолкова и техните произведения, включително и техните грешки /подчертава Енгелс/, имат обратно въздействие върху цялото обществено развитие, дори върху икономическото. Но при всичко това самите те пак се намират под господстващото влияние на икономическото развитие”[38]. Енгелс подкрепя становището си с факти от историята на буржоазната философия. На вулгаризирането и опростяването на историко-материалистическото схващане за зависимостта на духовната дейност от икономическия фактор Енгелс противопоставя диалектикоматериалистическия им анализ и обобщение.

            Чрез разработването на проблема за обратното въздействие на надстройката по отношение на базата Енгелс има възможност да полемизира с деперсонализираното разглеждане на силовите социални взаимоотношения като надиндивидивидуални и безличностни. Според материалистическата теория за историческото развитие икономическата закономерност си пробива път като тенденция, която се пречупва през интересите и съзнателната дейност на хората. В тази постановка на въпроса за диалектиката на база и надстройка намира израз специфичният за марксизма хуманизъм.

        В писмата си Енгелс показва на практика как развитието на идейното съдържание на историческия материализъм творчески се отразява върху собствените му методологични и евристични възможности. Изследването на проблема за обратното въздействие му позволява да задълбочи, от друга страна, разбирането за факторите на историческото развитие.

            В труда си Произход на семейството, частната собственост и държавата Енгелс доказва, че с развитието на производството исторически нараства доминацията на социалния над природния фактор в социалните връзки и взаимоотношения между хората като природно отделни лица. В Анти-Дюринг и Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия като продължение на същата идея се появява в зародиш и разбирането за възможно нарастване на ролята на субективния фактор /на отделната личност  в историческия процес. През 90-те години на ХІХ век Енгелс продължава разсъжденията си в тази насока вече чрез проблема за обратното въздействие. “Ние правим сами своята история, но, първо “при твърде определени предпоставки и условия” – повтаря Енгелс като изходна постановка мисълта на Маркс от Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт и продължава с обобщения резултат от Капиталът: от тези предпоставки и условия “икономическите са в последна сметка решаващите”. Оттук нататък той развива новата идея. Историята е борба на множество човешки интереси, а “крайният резултат винаги произлиза от конфликта на много единични воли, от които всяка една от своя страна се създава такава, каквато е, от множеството житейски условия”. Именно поради това историческият резултат се оказва нещо различно от първоначалните единични цели и намерения. Получава се “продукт на една сила, която като цялост действува безсъзнателно и не по своя воля”. Оттук и изводът на Енгелс. “Така протича досегашната история като природен процес и е подчинена съществено и на същите тези закони на движението”. Енгелс периодизира човешката история като диалектика на необходимост и случайност, от една страна, и необходимост и свобода, от друга. През първия период необходимостта “безсъзнателно” си пробива път през верига от случайности, историята протича като природен процес. Това създава отношение към нея като към нещо чуждо и външно на човека. Тя сякаш нарочно се противопоставя на първоначалните му цели и намерения. Диалектикоматериалистическият метод позволява на този процес да се погледне по друг начин.

        В Анти-Дюринг Енгелс изказва идеята, че с установяването на основната историческа закономерност /от диалектикоматериалистическата теория/ вече са създадени теоретичните предпоставки за преодоляване на илюзорното съзнание и за превръщане на историята от развиваща се като природно необходим процес в свободно дело на обединените от обществото хора.[39] Ако сравним почиващата върху отношението свобода-необходимост периодизация на историята от Маркс през 1844 г. /предистория и действителна история/ и от Енгелс – в Ант-Дюринг през 1877-1878 г. /царство на необходимостта и царство на свободата/ с анализа на обратното въздействие на елементите на надстройката върху базата /през 90-те години на ХІХ век/, ще открием посоката, в която се разгръща концепцията за факторите и периодите на историческото развитие. Дълбокият качествен скок, който представлява преходът “от царството на необходимостта в царството на свободата”, изисква същата дълбочина на преход и в човешкото съзнание. Нужно е преодоляване на безсъзнателното действие чрез съзнателен оптимален избор на исторически вариант на развитие и на действия, с които това развитие да се осъществи. Този ред от мисли извежда на преден план въпроса за формирането на качествата на обществения човек като свободен творец на своята история.

        Енгелс диалектично конкретизира историческата задача: “ … нужен ни е преди всичко преврат в главите на работническите маси …, а за да се постигне това, нужен ни е още по-бърз темп на преврат в методите на производство …”[40].

        Писмата на Енгелс за историческия материализъм са доказателство, че теоретичната основа за конкретно решение на тази двуединна задача, изключваща всеки догматизъм и сектантство, е научният комунизъм. Това учение за революционния преход от капитализма към бъдещото общество предявява високи изисквания към теоретичните стратези и политическите лидери на този небивал в историята на човечеството качествен прелом /за ново развитие, каквото е комунизмът, а не нова обществена формация!!!/ Темповете и успеха на неговото осъществяване Енгелс основателно поставя в зависимост от борбата за осъзнаване на разкритата от научния комунизъм обща цел и от оптималния избор на перспективни исторически действия, съобразени с конкретните условия. Мащабът на историческото действие изисква и съответните качествени и мащабни промени в съзнанието на хората. Необходимо нараства ролята на субективния фактор в човешката история.

        За да очертае основните качествени характеристики на това бъдещо обществено развитие, Енгелс /в писмо до Джузепе Канепа от 9 януари 1994 г./ се връща към най-сполучливото според него същностно определение на комунизма – дадено още в Манифест на комунистическата партия: “На мястото на старото общество с неговите класи и класови противоположности идва една асоциация, в която свободата на всеки е условие за свободното развитие на всички”.[41]

            С осъществяването на тази съизмерима единствено с човешката уникалност задача през следващото столетие, но за съжаление неуспешно се заемат Ленин и ленинският тип комунистическа партия.

٭  ٭  ٭

            Проблемната реконструкция на богатото идейно съдържание в писмата на Енгелс за историческия материализъм създава основни опорни точки на съвременния марксизъм разкривайки заложените още в неговия класически период принципи за  научно социално творчество.

 

---

Преработена уводна студия на доц. д-р Емилия Минева към изданието - Фридрих Енгелс. Писма за историческия материализъм. Партиздат, София, 1989 г.

 

---

[1] Названието “марксисти” за последователите на Маркс се използува най-напред в дискусията с последователите на един от първите класици на анархизма, М. Бакунин, при формирането на Първия интернационал, наричан тогава Международна работническа асоциация.

[2] Виж Карл  Маркс. Биография. С. 1969, стр. 724.

[3] Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 39, стр. 247.

[4] “Марксисти” в началото на 80-те години  на ХІХ век започнали да се наричат представителите на радикалното крило във Френската работническа партия начело с Жул Гед и Пол Лафарг. В борбата си с опортюнизма на посибилистите те допуснали ред тактически грешки поради догматичното тълкуване на  теорията на Маркс  и Енгелс.

[5] Маркс,К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 35, стр. 308.

[6] Ленин. Вл.И. Събр. съч. Т. 2, стр.2.

[7]  Лабриола, А. Исторический материалзм и философия. СПб. 1900, с. 32.

[8] Материализъм или реализъм, това е един проблем , заслужаващ  внимание и дискусионно обсъждане.

[9] Бруно Бауер – един от младохегелианския  докторски клуб в Берлин.

[10] Митев, П.-Е. От социалния проблем към светогледни открития. С. 1981. Стр. 81.

[11] Багатурия, Г. А. Първото  велико откритие на Маркс. В: Изследвания върху историята на марксистката философия. С. 1981, стр. 191-192.

[12] Митев, П.-Е. Цит. съч., стр. 78.

[13]  Багатурия, Г. А., В.С.Выгодский. Экономическое наследие Карла Маркса. М. 1976, с. 186.

[14] Употребата на термина “исторически  материализъм” от Енгелс е един от “аргументите” да се разграничават и дори да се противопоставят възгледите на Маркс и Енгелс /по този въпрос по-подробно виж П.-Е. Митев От социалния проблем към светогледни открития. С. 1984, стр. 86/. В писмата си за историческия материализъм Енгелс най-често използва термина материалистическо разбиране на историята, а наред с него в същия смисъл и съдържание и термина материалистически метод, материалистическа теория за разбиране на историята, материалистическо разбиране на историческите събития, исторически материализъм. Последния използва и Франц Меринг в приложение към Легенди за Лесинг, озаглавено За историческия материализъм /1893/.

[15] Фридрих Енгелс. Писма за историческия материализъм. Партиздат. София, 1989. Стр – 40.41.

[16] Маркс, К.,  Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, стр. 492-493.

[17] Поршнев,  Б. М. Исторические интересы  Маркса  в последние годы жизни и работа над “Хронологическими записками”. В: Маркс – историк. М. 1969, с. 427.

[18] Виж Маркс, К., Ф. Енгелс.  Съч. Т. 35, стр.  102.

[19] Енгелс, Фридрих. Писма за историческия материализъм. С.1989, стр. 137-138, 155-156, 191, 193, 197.

[20]  Пак там, стр. 193.

[21] Ленин, Вл. И. Маркс-Енгелс-марксизъм. С. 1949, стр. 56-57.

[22]  Енгелс, Фр. Писма  за … Цит. изд., стр. 90.

[23] Виж  Ленин, Вл. И. Философски тетрадки. С. 1956, стр. 154, 287.

[24] Виж  Багатурия, Г. А., В. С. Выготский. Цит. съч., с. 207.

[25] Маркс,К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 23, стр. 25.

[26]  Пак там. Т.46. Ч. І, стр.15.

[27] Енгелс, Фр. Писма за…Цит. изд., стр. 45-46

[28] Енгелс, Фр. Писма за … Цит. изд., стр. 61.

[29] Пак там, стр. 48.

[30] Енгелс, Фр., Лудвиг Фойербах и краят … .Цит. изд., стр. 68.

[31] Митев, П.-Е. Възгледите на Маркс и Енгелс за периодизацията на историята. В: Енгелс и съвременното научно знание. С. 1971, стр. 68.

[32] Енгелс, Фр., Лудвиг Фойербах и краят … .Цит. изд., стр. 152-153.

[33] Пак там, стр. 55.

[34] Пак там, стр. 57.

[35] Пак там, стр. 66.

[36] Пак там,  стр. 58.

[37] Пак там, стр. 65-66.

[38] Пак там, стр. 57-58.

[39] Виж Митев, П.-Е. Възгледите на Маркс и Енгелс за перодизацията на историята. В: Енгелс и съвременното научно знание. С. 1971, стр. 68.

[40]  Енгелс,  Фр. Писма за историческия  материализъм. Цит. изд., стр. 135.

[41]  Пак там, стр. 190.