ИСТОРИЧЕСКОТО МЯСТО НА ИМПЕРИАЛИЗМА - В.И.Ленин

Глава 10 от книгата на В.И.Ленин  – „Империализмът като най-висок стадий на капитализма“

Ние видяхме, че по икономическата си същност империализмът е монополистически капитализъм. С това вече се определя историческото място на империализма, защото монополът, който израства на почвата на свободната конкуренция, и тъкмо от свободната конкуренция, е преход от капиталистическия към по-висш обществено-икономически строй. Трябва да се отбележат особено четири главни вида монополи или главни прояви на монополистическия капитализъм, които са характерни за разглежданата епоха.

Първо, монопол израсна от концентрацията на производството на много висока степен от нейното развитие. Това са монополистическите съюзи на капиталистите, картелите, синдикатите, тръстовете. Ние видяхме каква грамадна роля играят те в съвременния стопански живот. Към началото на XX век те напълно преобладават в напредналите страни и ако първите крачки към картелирането бяха направени отначало в страните с високи защитни мита (Германия, Америка), Англия със своята система на свободна търговия показа само малко по-късно същия основен факт: раждането на монополите от концентрацията на производството.

Второ, монополите доведоха до усилено заграбване на най-важните източници на сурови материали, особено за основната и най-картелирана промишленост на капиталистическото общество: каменовъглената и железообработващата. Монополното притежание на най-важните източници на сурови материали страшно увеличи властта на едрия капитал и изостри противоречието между картелираната и некартелираната промишленост.

Трето, монопол израсна от банките. Те се превърнаха от скромни посреднически предприятия в монополисти на финансовия капитал. Някакви си три-пет най-големи банки на всяка от най-напредналите капиталистически нации осъществиха „личната уния" на промишления и банковия капитал, съсредоточиха в ръцете си разпореждането с милиарди и милиарди, съставляващи по-голямата част от капиталите и паричните доходи на цялата страна. Финансовата олигархия, която налага гъста мрежа от отношения на зависимост на всички без изключение икономически и политически учреждения на съвременното буржоазно общество – ето най-релефната проява на този монопол.

Четвърто, монопол израсна от колониалната политика. Към многобройните „стари" мотиви на колониалната политика финансовият капитал прибави борбата за източници на сурови материали, за износ на капитал, за „сфери на влияние" – т.е. сфери на изгодни гешефти, концесии, монополистически печалби и пр., – най-после за стопанска територия изобщо. Когато колониите на европейските държави са заемали напр. само една десета част от Африка, както е било още в 1876 г., тогава колониалната политика е можела да се развива немонополистически, по типа, така да се каже, на „свободното заграбване" на земи. Но когато 9/10 от Африка се оказа заграбена (1900), когато целият свят се оказа поделен – настъпи неизбежно ерата на монополното владение на колониите, а следователно и на особено изострената борба за дележ и за преразпределение на света.

Общоизвестно е до каква степен монополистическият капитализъм изостри всички противоречия на капитализма. Достатъчно е да посочим скъпотията и гнета на картелите. Това изостряне на противоречията е най-могъщата движеща сила на преходния исторически период, който започна от времето на окончателната победа на световния финансов капитал.

Монополи, олигархия, стремеж към господство вместо стремеж към свобода, експлоатация на все по-голям брой малки или слаби нации от неголяма шепа най-богати или най-силни нации – всичко това породи ония отличителни черти на империализма, които ни карат да го характеризираме като паразитен или загниващ капитализъм. Все по-релефно и по-релефно изпъква, като една от тенденциите на империализма, създаването на „държавата-рентиер", държавата-лихвар, чиято буржоазия все повече живее от износа на капитал и от „стригане на купони". Ще бъде погрешно да се мисли, че тая тенденция към загниване изключва бързото развитие на капитализма; не, отделни клонове на промишлеността, отделни слоеве на буржоазията, отделни страни проявяват в епохата на империализма с по-голяма или по-малка сила ту една, ту друга от тия тенденции. Като цяло капитализмът расте неизмеримо по-бързо, отколкото преди. Но тоя растеж не само че става изобщо по-неравномерен, но неравномерността се проявява частно и в загниването на най-силните откъм капитал страни (Англия).

За бързината на икономическото развитие на Германия Рисер, автор на изследване за германските големи банки, казва: „Не много бавният прогрес на предишната епоха (1848–1870) се намира в приблизително такова отношение към бързината на развитието на цялото стопанство на Германия и специално на нейните банки през дадената епоха (1870–1905), както бързината на пощенската кола от доброто старо време към бързината на съвременния автомобил, който лети така, че става опасен и за безгрижно вървящия пешеходец, и за самите пътуващи в автомобила лица". На свой ред тоя необикновено бързо израснал финансов капитал именно затова, че е така бързо израснал, няма нищо против това, да премине към по-„спокойно" притежание на колониите, подлежащи на заграбване, не само чрез мирни средства, от ръцете на по-богатите нации. А в Съединените щати икономическото развитие през последните десетилетия вървеше още по-бързо, отколкото в Германия и тъкмо благодарение на това паразитните черти на най-новия американски капитализъм изпъкнаха особено ярко. От друга страна, сравняването например на републиканската американска буржоазия с монархическата японска или германска показва, че и най-голямата политическа разлика извънредно много отслабва в епохата на империализма – не затова, че тя изобщо не е важна, а затова, че във всички тия случаи става дума за буржоазия с определени черти на паразитност.

Получаването на монополно висока печалба от страна на капиталистите на един от многото промишлени отрасли, на една от многото страни и т. н.  им дава икономическа възможност да подкупват отделни прослойки от работниците, а временно и доста значително малцинство от тях, като ги привличат на страната на буржоазията от даден клон или от дадена нация против всички останали. И усиленият антагонизъм на империалистическите нации за подялбата на света усилва тоя стремеж. Така се създава връзката на империализма с опортюнизма, която най-рано и най-ярко се прояви в Англия благодарение на това, че някои империалистически черти на развитието се наблюдаваха тук много по-рано, отколкото в другите страни. Някои автори, напр. Л.Мартов, обичат да затварят очи пред факта на връзката на империализма с опортюнизма в работническото движение – факт, който сега особено силно бие в очи – чрез „казионно-оптимистични" (в духа на Кауцки и Хюисманс) разсъждения от следния вид: делото на противниците на капитализма би било безнадеждно, ако именно напредналият капитализъм водеше към усилване на опортюнизма или ако именно най-добре плащаните работници се оказваха склонни към опортюнизъм и др.т. Не трябва да се лъжем относно значението на такъв „оптимизъм": това е оптимизъм по отношение на опортюнизма, това е оптимизъм, който служи за прикритие на опортюнизма. А всъщност особената бързина и особената отвратителност на развитието на опортюнизма съвсем не е гаранция за трайната му победа, както бързината на развитието на злокачествен цирей върху здрав организъм може само да ускори пробиването на цирея, освобождаването на организма от него. Най-опасни в това отношения са хората, които не желаят да разберат, че борбата с империализма, ако не е свързана неразривно с борбата против опортюнизма, е празна и лъжлива фраза.

От всичко гореказано за икономическата същност на империализма следва, че той трябва да се характеризира като преходен или, по-вярно, умиращ капитализъм. Извънредно поучително е в това отношение, че най-употребяваните думички на буржоазните икономисти, които описват най-новия капитализъм, са „преплитане", „липса на изолираност" и др.т.; банките са „предприятия, които по своите задачи и развитие нямат чисто частностопански характер, а все повече израстват от сферата на чисто частно-стопанското регулиране". И същият Рисер, комуто принадлежат последните думи, с извънредно сериозен вид заявява, че „предсказанието" на марксистите относно „обобществяването" „не се сбъдна"!

Какво изразява тая думица „преплитане"?  Тя улавя само най-биещата в очи чертица на извършващия се пред очите ни процес. Тя показва, че наблюдателят брои отделните дървета, без да вижда гората. Тя робски копира външното, случайното, хаотичното. Тя изобличава в наблюдателя човек, който е смазан от суровия материал и никак не може да се ориентира относно смисъла и значението му. „Случайно се преплитат" притежанията на акции, отношенията на частните собственици. Но онова, което лежи на дъното на това преплитане, онова, което съставлява основата му, са изменящите се обществени производствени отношения. Когато едрото предприятие става гигантско и въз основа на точното пресмятане на масовите данни планомерно организира доставянето на първоначалния суров материал в размери: 2/3 или 3/4 от всичко необходимо за десетки милиони население; когато се организира систематически превозът на тоя суров материал в най-удобните за производството места, отделени понякога със стотици и хиляди километри едно от друго; когато от един център се ръководят всички стадии на последователното обработване на материала, включително получаването на цяла редица различни готови продукти; когато разпределението на тия продукти става по общ план между десетки и стотици милиони потребители (продажбата на петрол и в Америка, и в Германия от американския „Петролен тръст") – тогава става очевидно, че пред нас се намира обобществяване на производството, а съвсем не просто „преплитане", – че частностопанските и частнособственическите отношения съставляват черупката, която вече не отговаря на съдържанието, която неизбежно ще загнива, ако се отлага изкуствено нейното премахване – която може да си остане в гниещо състояние сравнително дълго време (в най-лошия случай, ако излекуването от опортюнистическия цирей се забави), но която все пак неизбежно ще бъде премахната.

Възторженият поклонник на германския империализъм – Шулце-Геверниц – възклицава:

„Ако в края на краищата ръководството на германските банки принадлежи на една дузина хора, тяхната дейност е вече по-важна за народното благо от дейността на повечето държавни министри" (за „преплитането" на банкери, министри, промишленици, рентиери тук е по-изгодно да се позабрави...) ... „Ако си представим докрай развитието на ония тенденции, които видяхме, получава се: паричният капитал на нацията е обединен в банките; банките са свързани помежду си в картел; капиталът на нацията, търсещ пласмент, се е отлял във формата на Ценни книжа. Тогава се осъществяват гениалните думи на Сен-Симон: „Сегашната анархия в производството, която отговаря на факта, че икономическите отношения се развиват без еднообразно регулиране, трябва да отстъпи мястото си на организацията на производството. Производството ще се направлява не от изолираните капиталисти, независими един от друг, незнаещи какви са икономическите потребности на хората; тая работа ще се намира в ръцете на известно социално учреждение. Централният комитет на управлението, който ще има възможност да обхваща с поглед широката област на социалната икономия от по-висока гледна точка, ще я регулира така, както е полезно за цялото общество, и ще предава средствата за производство в подходящи за това ръце, а по-специално ще се грижи за постоянната хармония между производството и потреблението. Има учреждения, които са поставили в кръга на задачите си известна организация на стопанския труд: банките. „Ние сме още далеч от осъществяването на тия думи на Сен-Симон, но ние сме вече на път към осъществяването им: не такъв марксизъм, какъвто си го представяше Маркс, но не такъв само по форма."

Няма какво да се каже: хубаво „опровергаване" на Маркс, което прави крачка назад от точния научен анализ на Маркс към догадката – макар и гениална, но все пак само догадка – на Сен-Симон.

Написано през януари – юни 1916 г.