Времето е поставило Георги Димитров в историята, независимо дали това се харесва на някого или не - Янчо Таков

 

 

Слово, изнесено по повод тържественото отбелязване на 134-тата годишнина от рождението на Георги Димитров

 

Изминалите 26 години ще се помнят като време на погром над България и всичко българско. Нищо значимо, нищо смислено не остана в живота ни, което да не е било оспорено, преиначено и осквернено.

 

 

 

 

 

Повечето от нас мълчаха пред разрушаването и разграбването на бившата Народна Република България /вероятно и заради участието на „наши” в този погром/. Вмениха ни вина, че сме живели по времето на социализма /впрочем време, в което България беше между първите 30 най-развити държави/. Обявиха това време за престъпно. Освен всички други квоти, за това какво е позволено на България да произвежда и какво не, определиха и квота за броя на българите – около 4 милиона. Даже ни накараха да се чувстваме виновни, че живеем тук – в тяхната „нова” България. На въпрос кои са ТЕ – отговорът е лесен – това са новите „успели българи” – „демократи”, ренегати, реститути и най-откровен криминален контингент.Днес властници говорят с гордост за „успелите българи”- милион и половина, повечето от които напуснаха България, за да мият чиниите на стара Европа и да сменят памперси – това управляващите наричат „свободно движение на хора и идеи”. Но някак небрежно пропускат онази малка хищна група, която те и предишните властници създадоха и с чиято помощ откраднаха половинвековния труд на три поколения.Осъдиха мнозинството българи на унизителна бедност. Тази малка група „успели българи” и техните идеолози успяха /и не без наша помощ/ да подменят историята, да убият още много пъти големите примери на България. Започнаха с Левски и Ботев и стигнаха до Георги Димитров. Създадоха и наложиха със закон лъжите, че до 9 септември 1944 г. България била най-демократичната, най-напредналата. Че убийствата от 1923 – 1944 са комунистическа измислица, че не е имало фашизъм, че Съпротивата била тероризъм. Не е имало Закон за защита на Държавата и по-късно антисемитски Закон за Защита на Нацията. Че тази „демократична” монархия не е убивала хора без съд, срещу заплащане – 50 хиляди лева за отрязана глава. 1400 глави струват 60 милиона царски лева, както безмилостно пише в полицейските архиви. Какъв фашизъм, какво приятелство с нацистките водачи? Та цар Борис III е патриот – присъединява България към хитлеристката коалиция, само за да осъществи изконния български идеал. Хилядите избити участници в Съпротивата, отрязаните глави по мегданите, изгорените 11 343 човешки души в пещите на Треблинка са банални подробности в сравнение с високите постижения – Южна Добруджа, Македония и Беломорска Тракия /но където още помнят с омраза българската царската войска и администрация/.

Днес, когато говорим за историческа личност с мащабите на Георги Димитров, не бива да забравяме случилото се през последните 26 години. Отричането на ролята на цялата българска левица, особено след нейното управление 1946-1990 г., достигна и най-ярката фигура, каквато безспорно е Георги Димитров. Непосредствено след 1990 г. започнаха опити за пренаписване на биографията му. Изопачаване на факти от живота, обидни прозвища и откровени лъжи трябваше да превърнат Георги Димитров в комунистически “образ на злото“. В едно свое изследване за Димитров  Искра Баева пише, че в повечето бивши източноевропейски социалистически страни разграничаването от комунистическите лидери, съвременници на Сталин: Клемент Готвалд, Болеслав Бйерут, Матиаш Ракоши, Георги Георгиу-Деж, Валтер Улбрихт, Енвер Ходжа е станало много по-рано от България, не само защото Георги Димитров е по-мащабна фигура от изброените по-горе комунистически дейци, но и защото има несравнимо по-широка международна известност и признание. Резултатът беше практическото изчезване на Георги Димитров от учебниците по история. С политическата задача да бъде изтрита паметта за него, беше разрушен мавзолеят, който със самото си присъствие в центъра на София напомняше за Димитров. Ясно, защо – името и високият международен авторитет, моралната опора на левите хора у нас плашеше и до ден днешен тревожи съня на новите “демократи“. След тази поредна вандалщина, днес в масовото историческо съзнание не е трудно да открием една напълно изопачена и подигравателна представа за Георги Димитров, като послушна пионка на Сталин в България. Представа, налагана днес и от титулувани по времето на социализма “учени“, които добиваха титли и многохилядни тиражи от Партиздат за възторжените си писания за същия Георги Димитров и социализма. Само на мен ли ми се стори, че тогава ръководството на БСП бързо и с облекчение подкрепи желанието на семейството на Георги Димитров тялото му да бъде извадено от мавзолея и погребано в софийските гробища. Но на 23 юли 1990 г. тялото беше изпратено с огромно шествие, което ясно показа кой е Георги Димитров за левите хора на България.

Ние знаем истинската биография на Георги Димитров. Затова ще отбележа само два момента, които го превръщат в една от значимите исторически личности на XX век.С края на Първата световна война за Европа и света започва епохата на голямото идеологическо противопоставяне между новата държава и общество, родени от Октомврийската революция от 1917 година и старата система. Идеологически противопоставянето е между социализма и капитализма. В това противопоставяне се оформя и международното комунистическо движение под ръководството на Третия интернационал. И точно в тази епоха Георги Димитров се превръща от национална фигура в световна.

Именно в Германия Георги Димитров достига своя най-висок връх. По пътя към установяване на пълна нацистка диктатура, Хитлер организира подпалването на Райхстага на 27 февруари 1933 г. Арестуването и опитът да се осъди в показен процес Георги Димитров се оказва грешка. Защото единствен сред обвинените Димитров не се примирява с обвиненията и не се опитва да се защити, а превръща процеса в първото противопоставяне срещу националсоциализма и то в самата Германия. Единственият, който съумява да превърне този процес в световно осъждане на фашизма и нацизма.

За Лайпцигския процес е написано и казано достатъчно, но днес той трябва да се припомня, защото почти изчезна от съзнанието на българите. Този процес предизвиква световно движение в защита на несправедливо обвинените, създаде и Лондонския контрапроцес. Именно Лайпцигският процес определя високото място на Георги Димитров в историята на кървавия XX век.

Вторият момент, на който искам да обърна внимание, са неговите нови позиции, резултат от германския опит и които намират израз в решенията на последния VII конгрес на Коминтерна от лятото на 1935 г. В доклада пред конгреса Димитров защитава идеята за отказ от борбата за пълна идейна чистота. По-широко обществено съдействие, изграждане на широки леви коалиции, заедно с всички политически и обществени движения, които са против фашизма в световен мащаб. Тази идея за антифашистките народни фронтове всъщност променя сталинската тактика за борба срещу всички с димитровската - за търсене на съюзници навсякъде, с изключение на крайната десница. Това е тактиката, донесла най-големите успехи на международното комунистическо движение в годините на Втората световна война и в следвоенния свят.

В края на тази война България за пореден път се озовава на страната на победените. Но за пръв път тя се оказва в непозната до този момент историческа ситуация - макар да е в съюз с хитлеристка Германия, в България е организирана антифашистка съпротива. Тя няма мащабите на съпротивата в окупирани страни като Югославия, Полша или Франция, но с партизанското движение и бойните групи по градовете, България категорично се отличава от всички останали съюзници на Тристранния пакт. Въпреки че последните години упорито се налага тезата за "терористичния" характер на Съпротивата, няма никакво съмнение, че то е неотменима част от европейската съпротива и че е един от малкото плюсове, на които българската делегация може да разчита на Парижката мирна конференция от 1946 г. За тази българска уникалност основна заслуга отново има Георги Димитров. Той оглавява задграничното ръководство на българските комунисти, той съдейства за създаването на българския антифашистки блок - Отечествения фронт през 1942 година.

Една справедлива оценка на личността и делото на Георги Димитров ще очертае голяма и безспорна историческа фигура. Той е един от революционерите, дали облика на XX в., от политиците, убедени че бъдещето може и трябва да се променя. Обективната оценка не може да бъде само положителна, тъй като в дейността му и в дейността на много от съмишлениците му е имало грешки и грешни решения, довели до насилие, до смъртта на хора. Но не може да се отрече, че Георги Димитров е един от българите, които не са скланяли глава пред неправдите на своето време, а са се борили и често умирали в името на светли идеали. Времето е поставило Георги Димитров в историята и той е там, независимо дали това се харесва на някой, или не.

Благодаря, че ме чухте!

Виждам тук Александър Симов – нов член на изпълнителното бюро на БСП и от това място искам да попитам, и от ваше име ръководството на БСП, дали някъде по коридорите и фоайетата на “Позитано“ има бюст, или поне портрет на Георги Димитров, или вече няма място от многобройните портрети на предишни и настоящи лидери на БСП? За зала, носеща неговото име, не питам. Още един въпрос - не трябваше ли изнесените заседания на председателството да започнат от Ковачевци, а не от Правец? Очаквам отговор.

Източник: Поглед. инфо

 

 

 

 

 

 

Реплика по повод дискусиите предизвикани от една статия – доц. д-р Емилия Минева

 

 

Да припомня - Маркс в "18-ти брюмер на Луи Бонапарт" използва термина – „диктатура на пролетариата",  в "Критика на Готската програма" – „социализъм". Да бъдат кратковременни. Мисля си, че и двете не се случиха точно така. Имаше неуспешни опити, но си се получи една партийна диктатура, защото нямаше силно развита промишленост и пролетариат. Още по-малко - световна революция. Вярна е , че Маркс допуска в един момент и възможността за победа в една отделна страна, но също за кратко време. И всичко това, ако има условия за световна революция, или за такава във всички силно развити икономически страни. Още в Манифеста иде реч за световна икономика, световна търговия, световно изкуство и т.н. Е, неолибералният капитализъм с псевдоним демокрация почти го постигна. Анархистите първи алармираха, че не са против глобализацията, но са против нейното осъществяване като монополизация, като господство на САЩ над целия свят. Е, Русия и Китай им се опряха. Да видим какво, до кога и как ....
За неолибералният капитализъм (съвременната демокрация) е вярно, че е модернизация на класическия капитализъм. Не забравяйте наличието на страни с различно икономическо развитие, което им даде възможност за по-евтина работна ръка. В същото време не приемам като достоверни използваните в тази чисто неолиберална и пропагандистка статия термини и понятия като - "комунистически пророци" (а не изследователи и анализатори, които разкриват възможното при определени условия развитие ); "производителни сили", но липсва производствени отношения, „предопределен" - няма предопределеност, има закономерности, които зависят от съотношението между обективни и субективни фактори, историята не се развива по предопределено начертана права линия; "капитализмът се е появил по естествен начин вследствие на развитието на производителните сили (което признават и Маркс, и Енгелс)" - не разбирам пред кого и защо да го признават, кой ги е осъждал тогава, и що е това "естествен начин" и отново само "на производителните сили" - пак липсват производствените отношения, борби, войни за земя и ресурси, човешката история се различава от природната история, защото хората имат съзнание, а производителните сили се развиват благодарение развитието и приложението на научните достижения и открития; капитализмът не е "естествено явление", а резултат от историческо развитие на обществата; „капитализмът ще продължи да съществува с всички свои достойнства и недостатъци, защото замяната му е дело на фактори, които не са под контрола на хората, а са обусловени изцяло от естествено протичащите исторически процеси." - т.е. без човешко съзнателно участие-естествено протичащи"; "буржоазни отношения и капитализъм"..., а също така "буржоазно производство" - вижте етимологията на думата буржоа !!! "Видяхме, че комунизмът е само един ирационален, нежизнеспособен и импотентен мутант, който бе едно от най-уродливите явления на Новото време. " - ето това е неолибералният извод!  А Маркс не е писал за комунизъм, нито учебници по научен комунизъм. Правил е аналитико-критични и прогностични (вж. Блох) изследвания, прилагал е интердисциплинарен подход. Марксовото теоретично наследство и това на Енгелс - не са нито мутант, нито статика. Дано някой прочете кореспонденцията на Енгелс от последните му години, когато той критикува т.нар. последователи и пише какво е необходимо да се прави след тях, на основата на това, което те са успели да направят, защото историята се развива, но не като естествен процес, а като човешки исторически процес!!!. ИМА капитализъм и капиталистически тип производство, както и капиталистически тип обществени отношения, които са се развивали и все още успяват да го правят. Тези, които го постигат явно по-добре са разбрали теорията на Маркс и Енгелс от много техни последователи! Нека припомня, че първоначално "Капиталът" е изкупен и четен не от пролетариата и неговите тогавашни идеолози, а от тогавашните образовани и интелигентни капиталисти, най-близките сътрудници и последователи на Маркс дори са останали неприятно изненадани и неразбиращи за какво точно иде реч. Сравнително по-ясно го е разбрал някогашният съидейник на Маркс от времето на младохегелианството - Арнолд  Руге. Защо ли? Защото той е познавал и диалектиката на Хегел и така е разбрал кое е научното откритие на Маркс. Хайде стига за сега. Много отдавна бях преподавател, сега вече съм беден и болен пенсионер. А вие както разбирате - така живейте и работете.

П.П.  Всичко това написах на стената на Мартин Иванов, по повод течащите там дискусии и спорове във връзка със статията "Грешките на Маркс" ...

 

И още за Маркс и Енгелс
„Но целият светоглед на Маркс не е доктрина, а метод. Той дава не готови догми, а опорни точки за по-нататъшно изследване и метода за това изследване.” – Фр. Енгелс. В писмо до Вернер Зомарт от  11 март 1895 г.
Маркс  толкова категорично изразява недоволството си от догматичното тълкуване на своята теория, че веднъж в разговор с Пол Лафарг саркастично възкликва: „Ясно е, че аз не съм марксист.”  Енгелс изцяло споделя критичното отношение на Маркс към тези, които превръщат революционната теория в „закостеняла догма на правоверна секта”. По-късно той неведнъж им припомня саркастичната забележка на Маркс по повод тактиката на френските „марксисти”. Става дума за това, че в началото на 80-те години на 19-ти век като марксисти започнали да се самоопределят представителите на радикалното крило във Френската работническа партия начело с Жюл Гед … В борбата си с опортюнизма на посибилистите те допуснали ред тактически грешки именно поради догматичното тълкуване на теорията на Маркс и Енгелс.

Сега си помислете какво се случва и през 20-ти век.

 

 

 

Партията дарява Дядото с къща

 

 

В дъното на големия, потънал в зеленина двор, е скрита ниска постройка. През 1905 г. в нея се настанява шестчленното семейство на Димитър Благоев, основателя и идеолога на Българската социалдемократическа партия. През 1913 г. многолюдната фамилия се мести под наем в съседната къща близо до външната порта. По-късно партийната организация събира средства и закупува къщата на ул. “Дебър” № 34, сега “Лайош Кошут”, за да има къде да живее вече болният Благоев. Днес двете сгради в двора кореспондират помежду си чрез ресторанта “При дядото”, където стои изложен файтонът на стареца. Въпреки че през целия си живот той се придвижва пеша или с трамвай, през последните години от живота си е трудно подвижен. Управителният съвет на кооперация “Освобождение”, основана по негова идея, му предоставя файтон с един кон. С него партийният вожд пътува  до Народния дом на Лъвов мост - където е редакцията на сп. “Ново време”. Покрай псевдонима “Senex”, с който подписва статиите си, той е наричан от съмишлениците си Дядото, много години преди косите му да посребреят.

 

 

 

 

През 1953 г. къщата е превърната в музей. Тесни дървени стълби отвеждат до горния етаж, вдигнат в средата на 20-те години. Във входното антре под закачалката се намира скривалището, в което при полицейски обиски се крият Стела и Владимир, наследниците на Вела и Димитър Благоеви. Сред архивите на Дядото са запазени експонати на издаваното от него сп. “Съвременний показатель”, както и единственият оригинален препис на програмата и устава на партията, приети на Бузлуджанския конгрес през 1891 г. Част от документите разказват за дейността му като депутат, общински съветник и училищен настоятел. Сред тях са и депутатската карта от петроградския съвет, връчена му през 1922 г. за заслуги към руското революционно движение, снимка на членовете на създадената от него през 1885 г. социалдемократическа група в Петербург, факсимилета от проектопрограмата, от в. “Рабочий”, печатния партиен орган. В работния кабинет може да се види леглото му, подарък от група дърводелски работници. В същата стая през 1922 г., седнала на стол до главата на баща си, Стела Благоева записва разказите му. Диктовките са по молба от ЦК на партията, молба, която за Дядото има силата на заповед. След като ги изчита, собственоръчно пише предговора и заключението към автобиографията си.  На писалищната маса и днес стои стъклена мастилница, подарък от ЦК на партията през 1911 г. по повод 25-годишнината от обществената му дейност. Мастилницата е внесена тайно в работния му кабинет на Лъвов мост заедно с другите му подаръци. Другарите му предприемат

“конспиративната” акция в негово отсъствие

Всички знаят, че Дядото отказва подаръци.  “Никакво честване, никакво тържество!”, казва ядосан Благоев, след като разбира каква изненада му готвят. Нервира ли се, не повишава глас. Само брадата започва да подскача на гърдите му. На следващата сутрин след тържеството Дядото вижда кабинета си преобразен - нов килим, нова писалищна маса, върху нея стъклена мастилница и ваза с цветя.

До масата - красиво кресло. Чак след като му казват, че промяната е по партийно нареждане, спира да протестира. С този довод го убеждават и да позира за портрет и скулптура. В една от стаите в музея и днес стои пианото, на което Стела е преподавала уроци. Над него е портретът на Благоев, нарисуван от ръката на Евгения Георгиева през 1921 г. Дядото е вече наистина старец. Съвременниците му го описват като нисък на ръст. Враговете му го наричат “арнаутин” и “инат”, но съмишлениците му виждат скрита мъдрост в мълчанието му. Заговори ли, всички млъкват, въпреки че не е факир на словото като приятеля си Георги Кирков. Сказките му обаче завладяват със своята убедителност. Злоупотребява с три неща - с цигарите, с кафето и с работата. Но пък с другари често

засяда на чаша бира в кафе - ресторанта “Златният елен”

- който се намира на гърба на двореца. В кръчмата си има запазено място. В компанията му обикновено е и духовитият Георги Кирков.
Не обича да ходи нито на кино, нито на театър, тъй като смята тези удоволствия за загуба на ценно време, но пък не пропуска работническа вечеринка. Познава само пътя от редакцията до жилището си и до Народното събрание. Из останалите улици минава само на първомайските манифестации. Често поставя партийните дела над семейството си. Постоянните му полемики с противниците на социализма го увличат и го оставят неведнъж без препитание. Заради партийните му пристрастия го гонят от длъжността на чиновник в Министерството на финансите, уволняват го като учител. Многобройното му семейство преживява с учителската заплата на жена му Вела и благодарение на щедростта на партийни другари. 
Вела Благоева, чието моминско име е Виктория Живкова, е призната за първата българска журналистка и първата жена марксистка. От брака им се раждат четири деца - Стела, Наталия, Владимир и Димитър. Най-малкият син Митко оставя името си, записано в историята на родния спорт. Той е един от съоснователите на футболния клуб “Славия”.
Митко загива  в края на Първата световна война при отстъпление на нашите войски. Благоев е съкрушен, но крие от всички скръбта си. Месеци наред мълчи, пуши цигара след цигара, разхожда се из кабинета замислен. Приятелят му Георги Кирков е единственият, пред който дава воля на чувствата си. “Пръв път видях този сдържан, с желязна воля човек със сълзи на очите. Но той бързо се съвзе и каза: “И това ще преживеем”, разказва  Георги Кирков пред съпругата си Тина.
След края на Първата световна война ударите за семейството следват един след друг. Вела Благоева умира през 1921 г. През 1923 г. Дядото изживява тежко поражението на Септемврийското въстание и умира през месец май 1924 г.

Нито едно от четирите му деца не оставя наследници

След атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г. Владимир е арестуван и убит в полицията. Стела, първото дете в семейството, завършва музикалната академия в Прага и история в Софийския университет. Преподава в III мъжка гимназия, но след атентата в църквата е уволнена. Двете заедно с Наталия са арестувани и отведени на разпит. Стела престоява няколко месеца в Централния софийски затвор. Там я застига вестта за смъртта на съпруга є Коста Янков, съветник по военните въпроси на ЦК на партията. Убит е заедно с още няколко свои съмишленици в дома на полковник Коджейков. По решение на ЦК на партията през 1926 г. Стела и Наталия емигрират в Съветския съюз. Наталия умира в Москва през 1943 г. Стела надживява двамата си братя и сестра.
Малката вила в Банкя с огромен двор, която до 1992 г. също функционира като къща-музей на Димитър Благоев, всъщност е закупена от Коста Янков, зетя на Дядото. Приживе той препродава имота на съпругата си Стела. През 1947 г. дъщерята на Благоев завещава вилата и огромния є двор на БРП(к).
В нея често е отсядал през лятото боледуващият от задух Благоев. След като музеят затваря врати, години наред в партийния имот живеят бездомници.
“Когато влязохме в къщата преди две години, всичките є прозорци бяха изпочупени, а дървената дограма - унищожена. Ремонтирахме я с дарения и много собствен труд”, разказва Александър Тончев, секретар на 8-а партийна организация в Банкя. Той продава вестници в едно от помещенията є и поддържа сградата. От време на време избърсва прахта от портрета на Дядото, под който стои надпис:
“Когато си мисля за бъдещето, ми иде наум, че всяка епоха ражда своята съвест.” 

 

 

Източник: списание Тема

 

 

 

 

 

ДЯДОТО

                                  Кратки бележки за неговия и за нашия живот

 

Днес ние, българските социалисти, отново честваме рождения ден на първооснователя, теоретика и стратега на българския социализъм Димитър Благоев. Над сто хиляди българи - млади и стари, бащи, синове и внуци, отново ще си спомним „Интернационалът" и „Ален мак" - любимите песни на Дядото. Днес ще кажем на България с неговите думи: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението на идеите на научния социализъм у нас... да бъдат благословени тия възбудители, тия съвременници на бъдещето...".

Е, всички няма да ни се зарадват, но това няма нито да ни трогне, нито да ни уплаши. Трудно е било да бъдеш социалист през 1891 г. Трябвало е, по думите на Благоев, човек да има здрави нерви и дълбока вяра в социализма. Трудно е да бъдем социалисти и днес, но ние не сме сами. Зад нас е 125-годишната история. Цели пет поколения българи вплетоха живота си в борбата за достоен, справедлив и солидарен социалистически свят. Не сме сами, защото и днес, както на първия ни конгрес на Бузлуджа през 1891 година, можем съвсем законно да повторим думите на Дядото: „...ние сме част от всесветската социална демокрация". И не само сме членове на Партията на европейските социалисти, ами излъчихме и лидера й от нашите редове.

Но да се върнем в миналото - да разберем настоящето и да се опитаме да прозрем бъдещето.

В нашето недавно - 125-годишно, партийно минало славно има нещо библейско и евангелическо. В началото беше словото - на Дядото. В „Журнал Съвременний показател", в списанията „Ден" и „Ново време", във вестниците „Работник" и „Работнически вестник". Статиите му, брошурите, книгите и преводите се четат като евангелие. Като „блага вест" за освобождението от робството на новия буржоазен свят, нахлул на върха на руските щикове в освободена България. За беднотията той се явява като месия, а първите си последователи, които разнасят словото му, самият той наричаше апостоли. Сигурен съм, че тази малко приповдигната патетика ще раздразни някои хора - вътре и извън партията. Известно е, че за някои наши социалисти прагматици заниманията с историята са чиста загуба на време. А за някои „по-успели" другари в нашите редове загубата  на време в партийната работа е загуба на пари. Тя е мухъл за онези, които се самооблащават, че историята на БСП започва и завършва с тях. И все пак аз лично вярвам, че историята на българския социализъм е покрита с благородна историческа патина. Тя е вече достатъчно отдалечена във времето и това дава възможност на историка - „този шепнещ заклинател на миналото" по думите на Томас Ман, не само да разчете замисъла на българския социализъм, но и да каже някои истини за днешния му ден. За днешния ни ден. Говоря за „колективния" историк, не лично за себе си.

Днес, от дистанцията на изминалите сто двадесет и пет години, е пределно ясно, че историята отреди на Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската държавност. Неговата мисия бе в синхрон с народните стремежи за европейската интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки - Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.

Впрочем, както е известно, големите обществени задачи изискват наличието на големи обществени личности. Някак странна ни изглежда днес завършеността на Благоевия политически дебют. Той започва политическата си дейност като изграден марксист. И такъв остава до края на живота си - последователен, безкомпромисен и монолитен. „Могъщото оръжие, което Благоев придоби в учението на марксизма, му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл и да подпомогне създаването на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната ос на българската история" - тези думи принадлежат на ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, във вражда и помирение винаги се стреми да бъде обективен.

„Голяма работа... прочел Маркс и открил, че в България има пролетариат..." - ще каже някой от днешните демитологизатори на българския социализъм. Голяма работа е било да откриеш движещата сила на историята в края на българския деветнадесети век. След много години Янко Сакъзов, бащата на широкия социализъм, ще напише в кратък спомен как още през 1885 г. двамата с Благоев срещат група пътуващи железари в София и тогава Благоев казва: „...гледай, Янко, това са бъдещите пролетарии". „Абе какви пролетарии са тези - отговорил Сакъзов, - нали ги виждаш: те гледат само за хляба." Благоев го допълва в своите автобиографични бележки: „Те (противниците на социализма - б.м.) ни описваха с най-черни краски, представляваха ни като черни дяволи, злобни, мрачни човеконенавистници, които не обичат и не почитат никого... Трябваше човек да има здрави нерви и дълбока вяра в научността на социализма, за да издържи всичко това." Благоев има и здрави нерви, и здрава вяра - тогава, през 1891 година - за разлика от Сакъзов, който продължава да се съмнява в ежедневните теоретически дискусии между двамата: „Отгде вие с Габровски знаете, че България ще се развие според Марксовата теория? България може да се развие по друг път, а не по онзи, по който са се развили напредналите народи, за развитието на които се отнася Марксовата теория." Съществен, основателен и полезен въпрос - защото от отговора му зависи по-нататъшното идейно-теоретично и организационно развитие на ранното социалистическо движение в България.

И докато в ръкописа на знаменитата си книга „Що е социализъм и има ли той почва у нас?" Димитър Благоев започва да доказва с факти от обществено-икономическия живот, че старите основи на стопанския живот се разлагат и в същото време се създават условията за капиталистическо развитие и следователно за появяване на работническа класа - почвата на социализма, Янко Сакъзов търси отговора в Берлин от редактора на теоретичния орган на германската социалдемокрация „Ди нойе цайт" Карл Кауцки. В първото си от общо петдесет писма, запазени в личния архив на Кауцки, Сакъзов задава същия въпрос, като споделя съмненията си - общинните форми на земевладение, традиционните родови форми на икономически взаимоотношения, липсата на фабричен пролетариат, убийствено бавните темпове на социално-икономическо развитие в Ориента и - нещо много любопитно - невъзможността да се внедри техническият прогрес в България. Сакъзов описва подробно запустелите български ниви, върху които подобно на скелети на праисторически животни се въргалят развалени вършачки, трактори и други земеделски машини поради скъпотията  и липсата на резервни части.

За съжаление отговорът на Кауцки не е запазен в личния архив на Янко Сакъзов. Известна е обаче реакцията на Сакъзов към отговора на Димитър Благоев: брошурата „Що е социализъм и има ли той почва у нас?" е посрещната от някои интелигенти като откровение. Авторът й - пише Димитър Благоев в „Приносът" - няколко месеца след излизането й биде изненадан в Шумен от Янко Сакъзов със следните буквално думи: „Де беше по-рано да излезеш с тази брошура! Аз толкова си бъхтих главата да си обясня що е прогрес: четох и Бокля, и Спенсера, и „Что такое прогресс" от Михайловски и не можах да си обясня! Чак сега ми стана ясно."

Привеждам този любопитен епизод като реакция към едно от последните откровения на Велислава Дърева „Колкото повече се отдалечаваме от времето на Благоев, толкова по-близки ни стават неговата личност и дело." Парадоксално е, но е факт - отдалечавайки се, се приближаваме към корените. След сто години по спиралата на историята, след поредната врътка нагоре отново се озовахме в ситуацията на първоснователите: капитализъм има - пролетариат няма. Нямаме индустрията, която да събира хиляди работници на едно място, да ги организира, да ги тласка към солидарна икономическа борба в защита на непосредствените им икономически интереси. Борба, която по необходимост да се превърне в съзнателна политическа борба. Беднотия има - към 90% от народа, включително „работещи бедни". Класовоосъзнат пролетариат няма. И партията ни не е „авангардия на работническата класа". Оттук и въпросите: къде бъркаме, защо дори когато изразяваме вярно и радикално-политически българската беднотия, тя не ни подкрепя масово, а разпилява доверието си към поредния популист, поредния националист, поредния псевдореформатор. И  дали вината е само в нас, поредното политическо ръководство - заради олигархически обвързаности, малодушно преклонение пред икономически групировки, влияние на чуждестранни посолства, задкулисни далавери и комисиони, или има нещо сбъркано в идеите, ценностите, програмата, парламентарната ни практика? Дали не сме наказани заради отстъплението от марксизма, като приехме ценностите на социалната демокрация и загърбихме Марксовата теория за класовата борба и диктатурата на пролетариата? Но пък как да бъдем за диктатура без пролетариат? Трябва, непременно трябва да намерим отговорите, мобилизирайки огромния интелектуален потенциал на най-образованата, най-иновативната и най-творческата партия в България днес - БСП. Да не се подвеждаме по вредни внушения отпреди последния конгрес - цитирам: „че на БСП вече не й трябват „някакви много умни хора, които разсъждават за историята и пишат глупави декларации, особено последните, и се занимават с идеология". И още: „На нас ни трябват хора, за които политиката е днес и днес трябва да се реши еди-кой си проблем." Ние трябва да се занимаваме с наука, философия, социология, да следим програмното и идейното развитие на световното социалистическо семейство и новата европейска левица. Да търсим националната специфика на българската политика и да намираме адекватни и оригинални политически решения, обвити с цветовете на националния трибагреник. Защото само така ще открием новата обществена сила, която един ден ще стане централната ос на българската история" - да повторя думите на Георги Бакалов.

Лидерът, той затова е лидер, трябва да намери пътя, да проправи пъртината, да поведе своите последователи по този път и да достигне спасителния бряг. Дядото намери своя верен отговор, нашия път към победата. Само че преди това трябваше да отхвърли теоретическите и политическите клишета на своите предшественици и съвременници. Да отхвърли оловната тежест на световните социалистически авторитети. Да се сблъска в пряка полемика с теоретичните наследници на Маркс - Карл Кауцки, Едуард Бернщайн, Жан Жорес, Георги Валентинович Плеханов, Ленин, Троцки, Хюисманс, Раковски. Да не говорим за мъчителната му раздяла с безкрайно близки хора, някои от които между първо-основателите и първоапостолите на българския социализъм - Никола Габровски, Евтим Дабев, Константин Бозвелиев, Янко Сакъзов, Николай Харлаков, Георги Бакалов, Никола Сакаров. В тази раздяла няма нищо лично, свадата е теоретическа, ерго политическа, и няма нищо общо с вечната борба на всички партии - кой да води бащината дружина. Малко след първото разцепление на партията през 1903 година Благоев отново препрочита първия том на „Капиталът" и понеже не му харесва преводът от руски, се захваща и го превежда от немски. Един къс ръкав за несведующите: Дядото чете, пише и превежда от немски, френски, руски, английски и свободно се изразява на турски, гръцки и сръбски. Та ето какво пише Дядото в своя предговор: „...ония, които повърхностно са запознати с Марксовото учение, мислят, че то дава едни общи за всички епохи закони на развитието. Това е твърде погрешно мислене. Напротив, Марксовата теория учи, че във всяка епоха от икономическото и социалното развитие последното става по свои собствени закони, в основата на които лежи  развитието на производителните сили на обществото. Но веднъж обществото встъпило в една икономическа епоха, тогава то се развива по неотразимите закони, присъщи на тази епоха... на такива „марксисти", които го следват сляпо и безалтернативно, Маркс иронично е отговарял - като ви слушам, разбирам, че: „Аз не съм марксист."

Сега не мога да устоя на изкушението да цитирам едно от най-несъстоятелните обвинения срещу Димитър Благоев от времето на прехода: „Димитър Благоев не е някакъв изключителен, голям теоретик. Даже трябва да кажем, че той има по-скоро догматично отношение към марксистката теория." Твърдението е на бившия председател на БСП и два мандата президент Георги Първанов пред юбилейна конференция в Благоевград, посветена на 150-годишнината на Димитър Благоев. Но да продължа още малко с цитата: „...При Благоев и при неговите съратници по-скоро се наблюдава едно откъсване на теорията от практиката. Но това е повече за полза, отколкото за вреда. Благоев не е от онези, които абсолютизират теорията. Всъщност до края на живота си гой остава по-скоро един носител на прагматичното начало в българската политика." Няма да коментирам казаното от бившия ми колега от Института по история на БКП при ЦК на БКП. Днес сме в различни партии. Аз заложих на Майстора, той предпочете Калфин. Този избор обяснява всичко.

  *          *          *

 

Впрочем Дядото, той - първооснователят, първоапостолът, патриархът на социалистическата партия, ни беше програмирал да не вярваме на баналните очевидности и да търсим изхода в безизходността. Защото няма безизходни ситуации, има безизходни партии, които умират и изчезват от политическата сцена.

Благоев е един от малцината български енциклопедисти от края на XIX век - философ, икономист, историк, основоположник на българската социология, на марксистката етика, естетика и литературна критика. Интелектуалният ръст на Благоев рязко се извисява сред плеядата на блестящите марксистки мислители и лидери на европейската социалдемокрация. Той е редом с Плеханов, Грамши, Лабриола, близо до Жул Гед и Август Бебел.

 *          *          *

 

„Никакви доводи за запазването на някакво си „единство" и „цялост" в партията, които фактически вече не съществуват, защото не могат да съществуват, не трябва да ни занимават и смущават, когато пред нас стои жизненият въпрос как да спасим най-добрите и най-преданите сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим самата партия от пропаст и погинване" (Христо Кабакчиев цитира Георги Кирков малко преди разцеплението през 1903 г.) Благоев: „Или ще бъдем социалистическа партия, или ще бъдем дребнобуржоазна опортюнистическа партия и съгласно с това ще се уреждаме, управляваме и действаме." ТОВА Е ВЪПРОСЪТ!

 

Както е известно, разцеплението на партията започва от парламентарната група (май 1903): трима „тесни" и четирима „широки" депутати. Причината -„широките" влизат в кулоарни договорки с десницата и се подписват без общопартийно решение под манифестите на буржоазната опозиция в парламента.

Първи и най-решителни са пловдивските социалисти: през октомври 1901 пловдивската организация изключва 11 свои членове заради грубо нарушение на партийната дисциплина и морал.

В София през февруари 1903 г. 53 привърженици на Дядото напускат партията в знак на протест срещу ръководството на Софийската партийна организация, уличено в безпринципни политически спекули и финансови далавери, и основават нова партийна организация.

През март Благоев, Кирков и политическият секретар Николай Харлаков се обръщат с допитване към партийните организации на БРСДП - класова политическа борба или общоделско взаимодействие с буржоазните партии, съобразно с отговора да предприемат организационни решения. С това разцеплението на партията става факт. И една препратка към днешното ръководство на партията - внимавайте какво питате, защо питате и как питате. Защото, нали разбирате, в момента седим върху буре с барут.

     *          *          *

 

Огромна е ролята на Димитър Благоев в създаването и развитието на българското синдикално движение. Националните анали пазят блестящите му речи в парламента и в Столичната община, теоретичните му трудове, решаващата му роля за идейното преориентиране на партията в новата революционна епоха след края на Първата световна война като Българска комунистическа партия (тесни социалисти), неговия неподправен, искрен патриотизъм.

Какво да отнесем със себе си в днешния ден от духа на това свято място?

Да бъдем умни, откровени и честни с народа. Да не позволяваме на псевдо-реформатори да ни попречат в пътя към едно ново начало и на спекуланти да се опитват да модернизират партията, като я набутат в стария идеологически калъп на агонизиращия неолиберализъм. Нека да се вслушаме в Дядото. „И партийната критика, и новите мнения, които имат да изнесат ръководителите пред партията, трябва да го направят по партиен начин, за да бъдат в полза на партията... наш дълг е да смъкваме маските на тартюфите, византийците и лъжците."

Така ще тръгнем начисто. Ще върнем доверието на народа. И ще започнем да побеждаваме.

 

 

Димитър  Генчев

Източник: списание "Понеделник", бр. 3/4, 2016 г.