Жени Маркс – да правиш щастливи другите

 

 

Жени Маркс - една от най-достойните фигури в историята на социалистическото движение

 

Жени Маркс (Жени фон Вестфален) – политически деятел, съпруга на Карл Маркс, е родена  на  12 февруари 1814 г. Сътрудник, съветник, съпруга – и нещо повече от любов !

Жени произхожда  от аристократично германско семейство и  израства  в осигурени условия . С огромните  познания и дълбочината на мисълта си  Карл Маркс поразява и завладява Жени още на младини, за да свържат живота си завинаги и да го последва  в изгнание в Брюксел, Париж и Лондон. Тя се отказва от привилегированата си позиция  в обществото и прави жестоки жертви, за да постигне своята визия за по-добър свят.

 Съпругата на Маркс не само усвоява дълбоко демократични  възгледи и привички, но с невероятен стоицизъм   понася тежестите, глада и лишенията в живота на политическо изгнание на съпруга си, с постоянните  тревоги за осигуряване на  утрешния ден.

 Дъщеря им Елеонор пише: "Жени фон Вестфален изпъква сред хиляди с изключителната си красота - красота, на която Маркс винаги се възхищаваше и гордееше.  Тя  предизвикваше възторга на хора като Хейне, Хервег  и Ласал - с ума и остроумието си, толкова блестящи, колкото и нейната красота. "

Началото на техния съвместен живот е съпътстван  от трудна материална ситуация. Както, впрочем, и останалата част от живота им  се превръща в непрекъсната борба за оцеляване. Но Маркс не се заблуждава, като избира Жени за спътник в  живота си, тя става не само съпруга, но и съратник, опора и вдъхновител, посветена изцяло на каузата на съпруга си. Съвременниците на Карл твърдят, че ако не е имал до себе си такава жена, той е  нямало  да стане толкова знаменита личност.  Дъщеря им Елеонор също пише: "Няма да е преувеличение, ако кажа, че без Жени фон Вестфален, Карл Маркс никога не би могъл да бъде такъв, какъвто е."

Въпреки всички материални затруднения семейните отношения на Карл и Жени се отличават  с  изключителното разбиране, подкрепа, топлина, сътрудничество, единство на възгледите и идеалите. Те винаги се подкрепят един друг  в безбройните  сложни и трагични жизнени ситуации.

Трудно е да се намери друг пример за такъв идеален и дори идеалистичен брак,  като живота на съпругата на Маркс. Всички, които са имали възможност да се докоснат  лично до Маркс, с чувство на дълбока симпатия отбелязват невероятната хармония между него и съпругата му, хармонията, дори в особеностите.

           

Приятелите на Маркс в един глас наричат съпругата му "благородна жена". Нормите на морала са неприкосновени за нея. Немският революционер Стефан Борн припомня, че "по въпросите на честта и чистотата, тази благородна дама е непримирима".

Маркс,като  добър познавач на езика, има  високо мнение за литературния стил на жена си Жени. Например за едно писмо на младата Жени, Карл пише до баща си: "Вече два пъти съм прочел писмото и всеки път намирам в него нов чар. Във всяко отношение - и в стилистиката – това е прекрасно писмо, което една жена може да напише. " Стилът на Жени не се е променил дори след няколко десетилетия; през 1869 г. Маркс в писмо до дъщеря си Лаура отбелязва, че Жени е "истински виртуоз в епистоларското изкуство".   

Известният немски революционер  Стефан Борн пише в своите спомени:  "Аз рядко съм виждал такъв  щастлив брак, брак, в който имаше  радости и скърби - и последно беше доста много – понесени  така  дружно, в който всички  тежки изпитания  се понасяха със съзнание за неразделна интимна близост. Рядко съм виждал жена, която има всичко - външен вид, и сърце,  и ум - така хармонично съчетани, както у жената  на Маркс…. Съпругата на Маркс всецяло живееше с  идеите на мъжа си, и, въпреки факта, че тя отдаде всичките си сили на организацията на домакинството, тя беше толкова далече, като небето от земята, от традиционната германска  домакиня“.

Бети, една от приятелките на Жени пише: „Тези бедни, но богати духом хора изпиха до дъно чашата на скръбта и нуждата. Те гладуваха и студуваха заедно с децата си". Жени Маркс погребва  четири деца, които почиват съвсем малки, но това не сломява  духа и, както и не променя любовта към мъжа й. 

Тя е не само съпруга и любим човек. Именно  Жени става пръв помощник на Карл Маркс, тя  подкрепя всичките му начинания, споделя неговите идеи. Ролята на Жени в журналистическия и писателски успех на Карл Маркс е безценна, тъй като тази добре образована жена всъщност е литературен редактор и наставник на съпруга си.

Жени чете всичко написано от  Маркс, коригира и редактира с него.  Тя преписва повечето от ръкописите на съпруга си, подготвяйки ги за публикация: почеркът на Маркс е такъв, че само тя, дъщерите и Енгелс са му разбирали.   В противен случай издателите отказват да вземат ръкописите. Съпругата на Маркс притежава истински литературен талант, който служи отлично на гения Маркс.  В продължение на много години тя работи върху фундаменталните основи на марксизма в слабо осветена малка стая след завършване на домакинските ангажименти.

В писма до Лина Сьолер тя пише за участието си, когато се занимава с делата на Маркс и за "необходимостта да се поеме цялата кореспонденция с оглед на неговото изключително натоварване".

Съветите и са професионално точни. Удивително е  с какъв такт и деликатност, колко внимателно се старае да посъветва съпруга си, като се грижи преди всичко да го подкрепя, вдъхновява и въодушевява! Този тон на отношенията  тя никога не променя.

Жени остава активна през целия си труден живот, неуморно посвещава  енергията си на организиране на комунистически събрания, осигуряване на подслон и облекчения  за политическите бежанци. Лафарг отбеляза, че за Жени "социалните различия не съществуват;  тя забавляваше трудещите се в дома й и на масата, сякаш бяха графове или принцове“. Дори в безкрайно изгнание Жени казва на една от приятелките си: "Всичките трудности, които сега чувстваме, са само знак за непосредствена и още по-пълна победа на нашите възгледи".

През последните години от живота си Жени Маркс получава възможност да участва в литературното  поприще. Първите й статии, публикувани в „Frankfurter Zeitung“ през годините 1875-1877, са посветени на театралния и културен живот на Англия. 

Въпреки трудностите, до края на дните си  упоритата Жени не съжалява за нищо. Последните й думи са думи за любовта към съпруга й. А той просто е смазан от скръб и до края на живота си носи в джоба на сакото снимка на жена си, която преживява само с две години. Така този трънлив, но пълен със страстна любов път, завършва в един и същ гроб.

Когато Енгелс научава за смъртта на съпругата на Маркс, той с печал заключава: "Мавърът също  умря" (Мавр на шега са наричали  Маркс, заради черния цвят на косата и мургавата му кожа).  "С живота на майка ми, - допълва една от дъщерите  на Маркс, - изчезна и животът на „Мавъра“.

Жени Маркс умира на 2  декември 1881 г. в присъствието на Карл, трите дъщери и двамата зетьове, дошли от Париж. „Умря – съобщава Лафарг – като комунист и материалист, както винаги е живяла. Не се страхуваше от смъртта.  Когато усети, че краят наближава, извика: „Карл, силите ми са сломени“.

Фридрих Енгелс, който дълбоко уважава Жени и с която го свързва дългогодишна искрена дружба, също понася тежко смъртта и. На гроба и той говори с огромно уважение и любов за изключителните достойнства на покойната, за заслугите и пред  революционното движение, за предаността и към делото на освободителната борба на работническата класа. „Не е нужно да говоря за нейните лични качества – казва той в заключение.  -  Приятелите и ги знаят и никога не ще ги забравят. Ако някога е имало жена, която да е виждала щастието си в това, да прави щастливи другите – това беше тя.“ А в некролога, отпечатан в „Sozialdemokrat“, Енгелс  пише, че на приятелите на Маркс винаги ще им липсва „нейният  смел и благоразумен съвет – смел без самохвалство, благоразумен без ни най-малко уронване на честта“.

p>

Върховата точка в политикономическите възгледи на Маркс – Нако Стефанов

 

 

 

Днес в навечерието на 200-годишнината от рождението(5 май 1818 г.) на великия мислител – философ, икономист, социолог, историк, политически теоретик, а заедно с това велик революционер, Карл Хайнрих Маркс, следва да отбележим не просто неговата роля в обяснението на света. Тук може да припомним думите му, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“(Karl Marx „Thesen über Feuerbach” – These 11 “Die Philosophen haben die Welt nur vorschieden interpretiert, es kommt aber darauf an, sie zuverandern”).

Определено неговото дело - Марксовото учение действа като ключов идеен фактор за промяна на света от момента на неговото формиране до ден днешен. А без да сме големи прорицатели може да прогнозираме, че революционният дух на марксизма ще бъде и утре сред ключовите идейно-философски фактори за хуманистично преобразяване на човешкото общество на глобално равнище.

 

Създаденото от Карл Маркс учение значително се отличава от дотогавашните традиционни доктрини, концепции и идейни системи. Ключова разлика на марксизма в сравнение с последните е най-тясното съдържателно единство на философските идеи с политическите, социалните, а най-вече икономическите аспекти на марксизма. При това висшата цел на марксистките възгледи, каквото и да говорят тяхните идейни и прочее противници, клеветници и фалшификатори, е научно-теоретичното обосноваване на освобождението на човечеството от идеологически, политически, икономически и социални окови в смисъла на постигане на действен социален хуманизъм. Последният следва да се разбира като единство на социална справедливост, равенство, свобода (следва да се има предвид, че в марксизма свободата се разбира като „осъзната необходимост“). и солидарност, въплътени в идеята за комунизма. Комунизмът виждан като „асоциация, в която свободното развитие на всеки индивид е условието за свободното развитие на всички.“( Вж. „Манифест на комунистическата партия“, Изд. на Българската работническа партия(комунисти), София, 1948, с.19.(цит. по https://komunistibg.files.wordpress.com/2015/01/, последно влизане 28.01.2018).

Важна кулминационна точка на пресичане на това единство на философски, политически, социални и прочее аспекти на марксисткото учение е несъмнено „теорията за принадената стойност“, която най-определено може да квалифицираме като върхов момент в политико-икономическите възгледи на Маркс. Тук ще споменем, че макар политикономията да води своето начало от такива класици като Адам Смит, Дейвид Рикардо и други, именно Маркс я превръща в цялостна наука с единен системен подход. Ядрото на тази наука е теорията за принадената стойност.

Известно е, че трудовата теория за стойността или трудовата теория за ценността (англ. ез. „labor theory of value“/LTV/, нем. ез. „Arbeitswert theorie“, рус.ез. „трудовая теория стоимости“) е разработвана от основателите на класическата политическа икономия като Уилям Пети, Адам Смит, Дейвид Рикардо. Съгласно тази теория стоките се обменят помежду си в такива количества, че да се гарантира равнопоставеността на социално необходимото трудово участие. Това участие се разбира като времето необходимо за производството на стоките в дадени социално-икономически условия. Тези пропорции на обмен формират стойността на стоките, която се проявява в цената чрез сравнение с равностойна стока. Логично следствие от трудовата теория на стойността е признаването на труда като единствен източник на богатство.

Карл Маркс развива трудовата теория на стойността до ключовото разбиране, разгадаващо същността на капиталистическия начин на възпроизводство – теорията за принадената стойност (англ.ез „Surplus value theory”, нем.ез. “Mehrwerttheorie”, рус.ез. „теория прибавочной стоимости“). Според Маркс стоката притежава следните ключови характеристики:

1.Тя е в състояние да задоволи нуждите на хората, т.е. има „потребителна стойност“;

2.Тъй като стоката е предназначена за обмен тя е в състояние да се обменя за други стоки, т.е. тя притежава „разменна стойност“ или просто стойност;

3. В сърцевината на тази „двуединна стойност“ е виждането за двойствения характер на труда. В условията на стоковото производство трудът на производителите включва:

а) конкретен труд, създаващ потребителната стойност;

б) абстрактен труд, създаващ разменната стойност или просто стойност.

Трудът формиращ разменната стойност не е труд за себе си, а за обмен, за продажба на пазара.

4. В ядрото на разменната стойност на стоките е един основен източник – наемния труд, т.е. работника. Всички продукти са резултат на човешкия труд. Измерител на разменната стойност на стоките е работното време. Но не конкретното работно време, т.е. разходите за работно време при прякото им производство. Става дума за разходите за работно време за възпроизводство на подобни стоки при дадени господстващи условия.

5. Работникът получава за своята работа трудово възнаграждение. То покрива разходите, необходими за поддържането и възстановяването на физическите и моралните сили, за нормалното функциониране и живот на работника и неговите близки.

6.Трудовото възнаграждение не е заплащане за труд, а е заплащане за „работната сила“ като специфична стока. Ключова особеност на работната сила е тази, че тя има способността да създава продукт, стойността на който е над стойността на самата работна сила, т.е. на разходите, необходими за поддържането и възстановяването на физическите и моралните сили, за нормалното функциониране и живот на работника и неговите близки.

7. По този начин, като наема работник, капиталистът плаща за способността му да работи, като придобива правото да го накара да работи над времето, необходимо за работника да си осигури определен минимум жизнени средства.

По този начин се създава разлика между стойността на произведената от  работника стока и стойността на работна сила, т.е. трудовото възнаграждение  платено от капиталиста като "цена" на стоката работна сила. Тази разлика е принадената стойност - част от въплътения в стоката труд, безвъзмездно  присвоен от капиталиста, т.е. собственика на средствата за производство.

8."Тайната“ на капиталистическата експлоатация, според Маркс, се крие във факта, че работната сила, както и всяка друга стока, има две свойства: стойност и потребителна стойност. Принадената стойност не е "приспадане от труда на работника" (както смята Рикардо), а резултат от това, че работната сила се продава и купува на стойност, т.е. цена, която е по-ниска от цената на  създадения от нея продукт.

9. Теорията за принадената стойност е логическо следствие от вижданията за двете свойства на стоката – „потребителна стойност“ и стойност (разменна  стойност“ и двойнствения характер на труда, включващ „конкретен труд“, т.е. създаващ потребителната стойност и „абстрактен труд“, създаващ разменната стойност или просто стойност.

10. Принадената стойност е значима част от дохода на собствениците на капитал, (последният разбиран като стойност, която при експлоатация на наемен труд  носи принадена стойност) - тук става дума не само за предприемаческата печалба, но също така и за търговската печалба, както и за такава от лихви. При двете последни принадената стойност се пренася от тази, формирана в процеса  на производство.

Тук ще споменем и критиците на Маркс, и неговата теория за принадената стойност, които я коментират като вид теоретична конструкция, а именно:

(1) Теорията за принадената стойност се основава на трудовата теория за стойността, която ограничава източника на стойност само до труда на работника. Поради това наричат трудовата теория за стойността – еднофакторна теория. Тя, както отбелязват критиците, не взема под внимание, че предприемаческата дейност, управлението на дейността и организацията също са източник на стойност на стоките, и също създават доход. На тази база те отхвърлят теорията за принадената стойност или най-малко я ограничават, тъй като съществуват и други фактори като източник на стойност;

(2) Трудовата (еднофакторната) теория за стойността, която е в основата на теорията за принадената стойност не взема предвид, че трудът е хетерогенен и се различава не само във времето, но и в резултатите. Подобна ситуация също ограничава теорията за принадената стойност, тъй като нейният източник не е с постоянен и цялостен характер;

(3) Атакувани са и други моменти, свързани с теорията за принадената стойност като, в частност се отправя и т.нар. „филологическа“ критика. Т.е. използват се аргументи, че преводът на немската дума „Wert“, като "стойност", „филологически е неправилен и философски неграмотен и се основава на грешно разбиране на духа на езика". Това е така, защото терминът „стойност“ на немски език всъщност съответства на думата „Kostenpreis“. Посочва се, че "стойността“ изразява нещо, което политическата икономия и Маркс наричат „цена“, което се противопоставя на „ценност“, т.е. „Wert“ . Това важно противопоставяне се унищожава с използването на термина „стойност“, защото стойността е цената. Но абсурдността на превода достига своята крайност, когато стане дума за потребителна стойност: факта е, че голяма потребителна ценност може да няма никаква стойност. Въздухът и водата имат огромна стойност, но нищо не струват.“ (Вж. Вышеславцев Б.П. Философская нищета марксизма. М.: Раритет, 1995, с.263-267).

(4) Много други критики, включително такива с лична насоченост, като тази изразена от един от бащите на „икономикса“, т.е. формираната на Запад дисциплина, имаща за цел да „противостои на „политикономията“. Става дума за Пол Самюелсън, лауреат на Нобелова награда по икономика. Последният „хапе“ Маркс със забележката, че „от гледна точка на приноса в чисто икономическата теоретична наука Карл Маркс може да се разглежда като дребен икономист от пост-рикардианската школа.“(The American Economic Review, March 1962, pp. 12-15.).

В дадения материал няма да се занимаваме подробно с тези критики, тъй като не това е нашата цел. Но все пак ще коментираме накратко някои от тях. Нека да приемем, че, например, критиките (1) и (2) са верни. Т.е. че съществуват повече от един източници на приход, а не само трудът на работника. Но това премахва ли откритието на Маркс, разкриващо същността на капиталистическия начин на възпроизводство - експлоатацията на наемния труд, изразена в присвояването на принадената стойност от страна на капиталиста. В крайна сметка спорът може да бъде само в размера на присвояването и дела на това присвояване в общата сума на дохода. Но това не премахва самия факт на присвояване.

По същия начин следва да се коментира и критика (3), която въобще избягва съдържателната страна на въпроса – независимо как ще преведем един или друг термин, това не означава, че самото явление не съществува, а именно присвояването на чужд труд. Във връзка с (4) - критиката на П.Самюелсън, ще замълчим, тъй като няма нужда от коментар на заядливо мнение.

Навярно безчетните отрицания, критики, клевети и „ревизии“, засягащи такъв крайъгълен камък на марксизма като теорията за принадената стойност ще продължават и в бъдеще. Но както практиката досега показва никой не е успял да отхвърли теоретично по убедителен начин великото откритие на Маркс – механизмът на капиталистическата печалба. А „тайната“ на капиталистическата експлоатация се потвърждава постоянно от самия процес на капиталистическо възпроизводство във всички етапи и фази на развитие на тази формация. И това е вярно особено днес, когато размерите на социалното неравенство и дълбока обществена несправедливост на днешния глобален, неолиберален/неоконсервативен капитализъм достигат невиждани в цялата история на човечеството размери.

 

Източник:  Поглед.инфо 

 

 

 

 

„АЛЕН МАК САМОТЕН” – БЕЛЕЖКИ ПО ПОЛЕТАТА НА БИОГРАФИЯТА НА ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ОТ МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ

 

 

Статия на Димитър Генчев в  списание ПОНЕДЕЛНИК, бр. 7 – 8 /2017 г.

 

Държа  в  ръцете  си  чудесното  издание  на  издателска  къща  „Синева”  и  се  радвам  като  дете  на коледен  подарък.  Искам  първо  да  благодаря  на Христо  Георгиев.  Той  донесе  чувала  от  Англия,  за  да ни зареди с надежда за нов и по-добър живот. В ръцете си държа една капсула, пусната във вълните на  Ламанша,  бутилка  с  послание,  написано  преди 30 години, за да разберем на кой свят живеем днес. Да го разберем – както казваше Димитър Благоев, – за да можем да го променим. Такъв е тридесетгодишният преход на тази книга от социализма към капитализма.  Книга,  сътворена  в  НРБ,  за  да  бъде отворена  и  прочетена  в  новата,  капиталистическа  България от 2017 година.

   Биографията  на  Дядото  е  истинска  машина  на времето. Тя може да те върне век и половина назад – да почувстваш живата история в нейните социално-икономически, идейни, политически и културни измерения.  Пътешествието  в  обсега  на  ХIХ,  ХХ  и  ХХI  век  е  изключително  вълнуващо.  Пътешественикът във времето може да проследи почти цялата следосвобожденска  история  на  България,  разположена в канавата на европейската и световната история. Надежди и провали, катастрофи и постижения, вяра в бъдещето и омерзение от настоящето, духовност,  идеи,  монолитни  концепции,  култура,  творчество  –  и  всичко  това  с  оня  хуманистичен  патос,  побран  във  вярата,  надеждата  и  любовта  на  онези  носители  на  доброто  в  борбата  им  срещу  капиталистическото зло.

 . . .

   „Ален мак самотен” е петата книга на Мерсия Макдермот, публикувана на български език. След прекрасните балади за Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански  паркерът  ѝ  е  нахвърлял  в  едри  щрихи  животописа  на  Дядото.  Резултатът  е  повече  от  задоволителен:  една  достолепна  биография,  типично  по  английски  –  сдържана и щедра едновременно. Един истински морален подвиг във времена на социална разруха и интелектуален погром. Разбира се, веднага трябва да кажем ясно, че цветето на Мерсия Макдермот не е поникнало на пуста поляна. И преди  нея  поколения  историци,  политици  и  публицисти  са  търсили вдъхновение,  утеха и надежда в живота на първооснователя на българския социализъм. Само да  спомена  многобройните  публикации  на  Георги  Димитров,  Васил  Коларов,  Христо Кабакчиев, Трайчо Костов, Вълко Червенков – от политиците, книгите на Йордан Йотов, Кирил Василев, Евлоги Бужашки, академичната биография на авторския колектив от Института по история на БКП, документалните сборници, стотиците статии и студии в научния периодичен печат. Онова, което се набива на пръв поглед при дòсега с биографичната книга на Макдермот, е онзи романтичен реализъм, който придава на прозата ѝ поетичен отблясък. Тук му е мястото

да отбележим името на Лиляна Ванова, чийто превод ни прави съпричастни към житието на Дядото чрез един богат, изящен и звучен български език.

   Така  си  е:  Мерсия  не  е  равнодушна  към  своите  герои.  Благоев  е  неин  личен  избраник.  След  Левски,  Гоце  и  Яне  и  той  препуска  в  кавалкадата  на  нейните  любимци,  неизменно  следван  от  сянката  на  един  романтичен  Робин  Худ, защитник на бедните и слабите, който е готов да мре за народна свобода.

„България  –  четем  в  пролога  –  не  е  нито  богата,  нито  могъща  държава, но  тя  е  дала  на  света  дарове,  които  са  безценни:  азбука,  която  е  превърнала  мрака  в  светлина  за милиони,  както  и  съзвездие  от  герои  и  героини,  които  въплъщават  най-доброто  от  човешката  мисъл  и  човешките  стремежи.  Сред  тях, със сигурност, Димитър Благоев е един от най-великите.” Думите са силни, но  оценките  са  верни:  Дядото  остава  в  историята  на  световната  левица  като  първосъздател  на  126-годишната  ни  партия,  като  основател  на  Партията  на  руските  социалдемократи  (1883).  Само  това  да  бе  направил  той  през  живота  си,  името  му  щеше  да  бъде  изсечено  в  календара  на  европейския  социализъм  между  имената  на  Жул  Гед,  Пол  Лафарг,  Август  Бебел,  Вилхелм  Либкнехт,  Антонио  Лабриола,  Георги  Плеханов  и  Доброджано-Геря.  Между  имената  на  най-големите   теоретици,   основоположници   и   лидери   на   международното  работническо социалдемократическо и комунистическо движение.

   Както  ни  казва  в  биографията  Мерсия  Макдермот,  историята  отреди  на  Димитър Благоев ролята на един от най-значимите съзидатели на българската  държавност.  Неговата  мисия  бе  в  синхрон  с  народните  стремежи  за  европейска интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет. Партията му трябваше да стане неотменима част от българския политически механизъм, за да може да осъществи своята цивилизаторска роля за приобщаване на България към най-високите европейски и духовни стандарти. И това не са нито големи, нито празни юбилейни приказки – Димитър Благоев и неговите съратници от старата гвардия на българския социализъм съзнаваха своите исторически длъжности.

   При  подхода  си  към  биографията  на  Димитър  Благоев,  написана  на  английски език, Мерсия Макдермот е принудена да се съобразява с образователното ниво на английските си читатели и като опитен екскурзовод ги превежда  безпрепятствено през фактите и обществените обстоятелства в България, в Европа и в света от края на деветнадесетия и първата четвърт на двадесетия век, без  да  изпуска  червената  нишка,  или  нишката  на  Ариадна,  за  да  не  се  загубят  в  лабиринта  на  балканската  история.  Затова  в  книгата  има  твърде  много  (полезни и необходими) енциклопедични вметки, статистики, обстоятелствени  и фактологични данни, без които биографията на Димитър Благоев би се превърнала в едно политическо фентъзи, отвъд реалността.

   Някак  странна  ни  изглежда  днес  завършеността  на  Благоевия  политически  дебют.  Той  започва  политическата  си  дейност  като  завършен  марксист.  И  такъв остава до края на живота си  – последователен, безкомпромисен и монолитен.  „Могъщото  оръжие,  което  Благоев  придоби  в  учението  на  марксизма,  му позволи да направи едно велико откритие: да открие работническата класа в България, с това да даде тласък на научната мисъл и да подпомогне създаването  на новата обществена сила, която един ден, още при неговия живот, ще стане централната  ос  на  българската  история”  –  тези  думи  принадлежат  на  ревнивото перо на Георги Бакалов, който и близо до Дядото, и далече от него, и във  вражда, и в помирение винаги се стреми да бъде обективен.

   Първото  социалдемократическо  десетилетие  е  белязано  с  печата  на  един  интелектуален феномен – българския социалистически печат. Днес ни изглежда невероятен този духовен, културен, европейски в истинския смисъл на думата потенциал на първото социалистическо поколение. Задълбочени социални анализи, теоретични дискусии, политически репортажи, литературна критика, социология,  кореспонденции  от  Западна  Европа,  поезия  и  белетристика  –    и  всичко това на богат, пълнозвучен и изящен български език.

   Огромна е ролята на Благоев в създаването на онази талантлива кохорта от  публицисти,  критици,  анализатори  и  преводачи.  Той  издирва,  публикува,  а  „Ден”,  „Работник”  и  „Ново  време”  се  превръщат  в  истинска  люпилня  на  социалистически творци. Изданията поглъщат не само огромна част от времето му. Те го обричат на постоянни лишения. Когато започва издаването на „Ново време”, Благоев си поставя задачата да го направи истински интелектуален фар.

Цената на този духовен подвиг е огромна. В писмо до Бакалов година по-късно Благоев  назовава  числото:  „За  да  разбереш  какво  е  положението,  ще  ти  кажа  (между нас да си остане), че заложих къщата за 2000 лв. и вече отидоха за поддържане  на  списанието.”  В  тези  думи  е  целият  Благоев.  Същият,  който  още  няма четиридесет години, когато го наричат Дядо. В историята на европейската социалдемокрация така са наричани само още двама души – Енгелс и Плеханов.

   В идейно-теоретичния сблъсък, разразил се на европейската политическа сцена, Благоев взема страната на революционния марксизъм. Името и перото му се нареждат до имената и перата на Георги Валентинович Плеханов, Август Бебел,  Роза  Люксембург,  Владимир  Илич  Ленин  и  Карл  Кауцки.  В  аналите  на  европейската  антибернщайниада  Димитър  Благоев  оставя  ярка  теоретична  следа.  А  знаменитите  му  филипики  срещу  общоделците  –  българските  бернщайнианци  – „Pro  domo  suа”, „Марксизъм  и  бернщайнианство?”,  „Призраци  или действителност?”, са теоретически и политически шедьоври. Това е историческият факт и всякакви закъснели опити да се социалдемократизира Благоев  на ревизионистка основа след 1910 г. остават безплодни.

   Дядото  категорично  отхвърля  височайшите  внушения  и  директиви  на  Международното социалистическо бюро за безпринципно обединение на тесните  и  широките  социалисти.  Той  подкрепя  Кауцки  срещу  Бернщайн,  Плеханов  срещу  Жорес,  но  остро  критикува  и двамата,  когато  тръгват  по  пътя  на  политическото  съглашателство.  И  заедно  с  това  в  теоретичното  му  постоянство, в страстната защита на научния социализъм няма и помен от догматизъм, сектантство, иконоборство.

    Огромна  е  ролята  на  Димитър  Благоев  и  в  създаването  и  развитието  на  българското синдикално движение. Националните анали пазят блестящите му  речи в Парламента и в Столичната община, теоретичните му трудове, решаващата му роля за идейното преориентиране на партията в новата революционна епоха след края на Първата световна война като Българска комунистическа  партия (тесни социалисти), неговия неподправен и искрен патриотизъм.

. . .

   В  едно  от  последните  си  публични  откровения  Велислава  Дърева  заяви: „Колкото повече се отдалечаваме от времето на Благоев, толкова по-близки ни  стават неговата личност и дело.” Парадоксално е, но е факт – отдалечавайки се,  се приближаваме към корените. След  сто години, след поредната врътка нагоре  по спиралата на историята, отново се озовахме в ситуацията на първооснователите:  капитализъм  има  –  пролетариат  няма.  Нямаме  индустрията,  която  да  събира хиляди работници на едно място, да ги организира, да ги тласка към солидарна икономическа борба в защита на непосредствените им икономически интереси. Борба, която по необходимост да се превърне в съзнателна политическа борба.

    Тогава как да открием отново локомотива на историята? Европейската левица, „Новите леви”, „Ди линке”, „Подемос”, „Да” – също нямат отговор. Кризата на неолиберализма доведе до провал идеологическата конвергенция между  капитализма и социализма, известна като социаллиберализма на Третия път на Гидънс – Блеър и като Новия център на Герхард Шрьодер. Няма нов универсален  социалистически  проект,  приложим  към  информационата  епоха,  в  която  живеем  днес.  Да,  разбирам  радостта  и  надеждата  в  пролога  на  Мерсия  Макдермот  по  повод  избирането  на  Джеръми  Корбин  за  лидер  на  Лейбъристката  партия  и  завръщането  на  стотици  хиляди  стари  и  приемането  на  още  толкова  млади  лейбъристи.  Чудесно,  но  и  там  няма  отговор  как  да  открием  отново  „осевата линия” на историята, която да ни поведе към верния път? Последните  30 години показаха, че процесът на замяна на един социализъм без реформи с  реформи без социализъм е движение на празни обороти. Явна е необходимостта от радикално идейно обновление на световната левица, която да инициира общия  път  на  Социалистическия  интернационал  и  на  Партията  на  европейските социалисти към дълбоко, фундаментално изменение на капиталистическата  икономическа  и  социална  система.  Обща  политика  за  преодоляване  на  бедността,  неравенството,  експлоатацията,  опасността  от  победа  на  крайната  неофашистка десница и от ядрена война.

    Въпросът  що  е  социализъм  в  информационната  епоха  на  ХХI  век  трябва  да  се  зададе  отново.  Социализмът  трябва  да  се  редефинира.  Защото,  както  казваше Дядото: Светът, в който живеем, не само трябва да бъде разбран. Той трябва да се промени.

. . .

И накрая едно предложение:

Нека наградата „Георги Кирков” за 2018 година да бъде връчена на Бузлуджа на другарката Мерсия Макдермот като благодарност за цялостното ѝ творчество и за прекрасната книга, която ни подари.

 

 

 

 

 

 

Тони НЕГРИ - „МАРКС И МАНИФЕСТ КОММУНИСТОВ“, 1848-2008

 

 

 

                            Революция не закончилась, борьба продолжается !

 

                                   Из журнала Свободная мысль, № 5, Май 2008, C. 73-82.

 

Зачем сегодня нужно возвращаться к Манифесту коммунистов [1] ? Это можно было бы сделать по двум причинам. Во-первых, исходя из литературных соображений: для того чтобы вновь проникнуться основами его морали и испытать тоску по прошлому, почувствовать превосходный слог произведения, которое отражает начало эпической истории современного социализма и теоретический энтузиазм тех, кто стоял у его истоков. Это великая задача, которая должна ставиться снова и снова. Во-вторых (что, может быть, проще, но одновременно и многоои  амбициознее), чтобы перечитать Манифест коммунистов и, исходя из критического восприятия его содержания, попытаться написать манифест новый, то есть поставить коммунистический дискурс на уровень эпохи, в которую мы живем, — эпохи Постмодерна.

Начнем с первой темы: напомним некоторые недавние размышления о Манифесте коммунистов.

Эрих Й. Хобсбаум: «Манифест коммунистической партии, опубликованный в феврале 1848 года, — это почти наверняка самое влиятельное политическое сочинение после Декларации прав человека и гражданина Великой французской революции».

Ханс-Магнус Энзенсбергер: «Тогда как большая часть теоретических трудов прошлого <…> является ныне мертвыми письменами <…> страстные фразы Маркса и Энгельса продолжают волновать и освещать и будущий век».

Умберто Эко: «[Манифест] – это потрясающий текст, в котором удачно чередуются апокалиптические ноты и ирония, действенные лозунги и четкие объяснения, и (если капиталистическое общество на самом деле намерено отомстить за неприятности, доставленные ему этими несколькими страницами) сегодня должен тщательно штудироваться в школах для специалистов по рекламе».

Наконец, вот что говорит такой реакционер, как Энцо Беттицца: «Великое противоречие Манифеста, пеана[2] и погребальной песни буржуазии, с одной стороны, лирического и драматического гимна “отверженных мира сего”, с другой стороны, проявляется в такой его ораторской силе, равной которой не найти ни в одном политическом тексте Нового времени».

Следовательно, нет ничего плохого в том, что и сегодня такие оценки будут применены к документу объемом в 23 страницы, отпечатанному в феврале 1848 года в здании Ассоциации обучения трудящихся на Ливерпуль-стрит, 46, в Лондоне. Озаглавленный «Манифест Коммунистической партии» (а затем, начиная с 1872 года, известный как Манифест коммунистов), этот текст был написан Карлом Марксом и Фридрихом Энгельсом, бывшими в то время членами Союза коммунистов (Bund der Kommunisten): с марта 1848 года Манифест, подхваченный волной революций, распространился по всей Европе. Вероятно, он мог ходить по рукам уже в июне 1848 года на баррикадах Парижа (это была первая собственно пролетарская революция, или, как назвал ее Маркс, “проклятый июнь” французской буржуазии). Но это всего лишь фантазия: на самом деле с разгромом революций 1849 года Манифест перестал обращать на себя внимание, и лишь начиная со времени так называемого Первого Интернационала (между 1864 и 1872 годами) в Германии и Европе начался новый период роста интереса к его содержанию. По-настоящему же он приобрел популярность только после Парижской коммуны: до русской революции 1917 года опубликован уже почти на 30 языках в сотнях различных изданий в Европе, вплоть до России, а затем – от Латинской Америки до Японии и Китая.

Вернемся к размышлениям над Манифестом, приведенным выше. Все они принадлежат интеллектуалам, образованным людям из мира литературы и капитала. Однако если мы вдумаемся в содержание текста, то эти чисто интеллектуальный интерес и любопытство будут опрокинуты и повержены на землю, рассудок будет подчинен целям активной борьбы, размышления – действию, критическое осмысление – бунту. В долгой истории Манифеста коммунистов случалось и то, и другое. А потому снова поставим перед собой вопрос: можно ли сегодня попытаться разбить цепи капитализма? Ведь с 1848-го по 2008 год прошло только 160 лет – пять или шесть поколений. Кто бы мог подумать, что возможно приближение (конечно же, противоречивое, рискованное, неустойчивое, но все же действенное, могучее) к такой трудной цели, как задача осуществления революции, за столь ограниченное время?

И здесь мы подходим ко второму вопросу, который был поставлен выше. По сравнению с 1848 годом сегодня многое изменилось, и некоторые положения Манифеста коммунистов кажутся исчерпанными. Во-первых, определение классовых отношений как в том, что касается буржуазии, так и применительно к пролетариату стало считаться относительным и не может быть сохранено в форме, сформулированной Марксом и Энгельсом. В то   же время, исходя из современного опыта, была переосмыслена и суть отношений эксплуатации. Ныне мы понимаем их немного шире. Центральный же пункт Манифеста состоял в анализе «в целом революционной роли» буржуазии Нового времени, отраженной на критике любого “традиционалистского” образа социализма, созданного на основе ностальгии и идиллического представления об условиях трудящихся докапиталистической эпохи.

Для той же цели важна безжалостная критика, которой в третьей главе текста подверглись “социализм и критико-утопический коммунизм”. В то же время рабочий класс (пролетариат), напротив, ориентируется на преодоление положения, в котором он находился на момент издания Манифеста. Коммунизм, понимаемый как «реальное движение, которое отменяет существующее положение вещей», рассматривается марксизмом как непрерывное внутреннее изменение и развитие; он не сводится к содержанию отношений, на которых строится буржуазное общество, и в общем является гарантией от линейного характера политической эволюции, заданной логикой капиталистической демократии. Класс изменяется в своем движении. Следовательно, если бы мы захотели написать другой Манифест, должны были бы использовать те же теоретические инструменты, примененные Марксом, чтобы выйти за пределы начальных концептуальных построений: в частности, в том, что касается теории классов и эксплуатации, он уже разработал контур перехода от “формального” к “реальному подчинению” труда и общества капиталу (речь идет о режиме эксплуатации) и понимал его как необходимый прогресс, хотя и не обязательно линейный.

Соответственно, борьба рабочего класса – за сокращение ли рабочего дня, за повышение ли заработной платы – создает, как было показано одним из течений марксизма конца XX века, так называемый итальянский операизм[3], один из основных двигателей, заставляющий капитализм беспрестанно обновляться. В частности, в той мере, в которой рабочая инициатива определяет сокращение времени дополнительного труда, капитал вынужден для поддержания и расширения маржи прибавочной стоимости сокращать “необходимый труд”, интенсифицируя производительность труда с помощью организационных или технологических инноваций. Извлекаемая таким образом прибавочная стоимость, полученная за счет изменения пропорции между двумя частями, составляющими рабочий день, а не за счет простого его удлинения (источника “абсолютной прибавочной стоимости”), определена Марксом как “относительная прибавочная стоимость”. И если извлечение первой формы прибавочной стоимости стало возможным в результате простого “формального подчинения труда капиталу” – или же подчинения господству  капитала в “традиционных” трудовых процессах, возникших независимо от него, то “относительная прибавочная стоимость” предполагает “реальное подчинение труда капиталу” – или же непосредственную организацию последним трудового процесса.

С другой стороны, отношение между формальным и реальным подчинением капиталу понимается Марксом совсем не в хронологическом смысле, то есть не как смена двух разных “эпох”, как это может показаться исходя из того, что первая определена как «общая форма какого-либо капиталистического производственного процесса». Что касается социальных отношений, то капитал основывается скорее на сосуществовании внутри пространства, с начала своей истории ясно определенного Марксом термином “мировой рынок”, двух указанных способов извлечения прибавочной стоимости и «подчинения труда [капиталу]». Что позволяет понимать, как тот самый, рассматриваемый в масштабе капитал, который сам он ныне любит определять как “глобальный”, в своей деятельности по постоянному коренному изменению производственных структур и отношений создает зоны “отставания”, в которых интенсивная эксплуатация рабочего времени является самым экономичным способом извлечения прибавочной стоимости.

Итак, следует заключить, что в переходе от формального к реальному подчинению категории претерпевают изменения: категория рабочего класса – потому что она всегда более субъективирует себя как рабочая сила, действующая во внутренней ткани общества; категория класса капиталистов – потому что она, далекая от простого преследования выгоды, будет вынуждена по собственной инициативе искать баланс пропорций воспроизводства общества эксплуатации. Далее, изменяется и сама категория эксплуатации, более не связанная со временем работы, необходимым для получения прибавочной стоимости, извлекаемой из каждой производственной единицы, но пересмотренная в соответствии со средними показателями рабочего времени в обществе, включая производство и воспроизводство, время обращения товаров и обновления знания. Кроме того, такие понятия, как производство и эксплуатация, определяются сегодня как биополитические субъективности: они привносят целое измерение жизни. Если классовая борьба сохраняет центральное положение внутри радикальных изменений исторического процесса, она способна делать это именно потому, что проникает во все стороны жизни и в каждой из них пробует на прочность реальность эксплуатации. Это есть первое существенное изменение, которое следовало бы отразить при написании нового Манифеста коммунистов.

Во-вторых, в сравнении с определениями, содержащимися в Манифесте коммунистов (опять же применительно к главнейшим теоретическим аспектам), сегодня полностью изменилось соотношение между |частностями и глобальным понятием эксплуатации. Лозунг «Пролетарии всех стран, соединяйтесь» представлял собой великий призыв и интернациональный проект, но сегодня субъект революционного процесса уже рассматривает себя как действующее лицо на глобальной и космополитической сцене. Это тот самый капитал, который разрушил внешние и внутренние границы локальных режимов эксплуатации, и когда массы работников (мигранты, временные, мобильные, гибкие…) пересекают их границы, то тем самым отменяют их в своем постоянном и неудержимом движении. Пролетарии всех стран, можно сказать, уже объединились: теперь они должны проявить себя, противопоставив империалистическому управлению новую глобальную зрелость. Во времена Манифеста национальные государства были территориями, где разворачивалась классовая борьба; пролетарский интернационализм был дорогой, которой нужно было продвигаться в этой борьбе, чтобы положить конец империалистической эксплуатации богатыми нациями бедных народов, а также бойням и войнам как следствию этой эксплуатации. Сегодня политические категории суверенитета и эксплуатации больше не связаны с масштабами отдельных государств, но распространены в планетарном масштабе: цепи эксплуатации и суверенитета опутывают весь мир, клеймят и уязвляют его разрывами и иерархиями, навязанными ему изнутри… Но, раз этот мир эксплуатации более не “вне”, стало быть, мы должны с ним бороться “изнутри”. Есть только эта возможность, и есть только одна альтернатива – противопоставляющая “низы” и “верхи”, мир бедных и мир богатых, а также мир свободных и мир тиранов. Весь мир превратился в глобальный полис капиталистического владычества: и это последнее нужно разрушить в глобальном масштабе. Hic Rhodus, hic salta[4].

Если теоретический инструмент марксизма и категории, которые его составляют, ныне полностью пересмотрены, не подлежит сомнению, что Маркс и Энгельс в своем произведении 1848 года указали на область, в которой неизбежно происходит и будет происходить борьба за освобождение: борьба против эксплуатации заключается в организации освобождения труда. И основываясь на этом пункте, мы можем деконструировать и реконструировать Манифест. Эта работа должна создавать новые субъектности, способные выражать коммунизм: “мы”, которое не характеризует авангард и тем более предназначение или грядущее направление; то, что здесь возникает, – это активное понимание новой общественной структуры пролетариата, новых форм труда в новом мировом масштабе. Главы Манифеста «Буржуа и пролетарии», «Пролетарии и коммунисты», «Социалистическая и коммунистическая литература», «Позиция коммунистов по отношению к различным оппозиционным партиям» будут, следовательно, переосмыслены в этом направлении. Труд по переписыванию Манифеста был  начат на Западе в XX веке (начиная с 1968 года) как в битвах, так и в ходе теоретической работы, для него характерных.

Необходимость в этом оказалась абсолютной тогда, когда мы были вынуждены идти вперед сквозь руины “реального социализма”. Процесс нового написания Манифеста мало-помалу стал, таким образом, коллективным трудом, настоящей работой масс.

Кто мы? Как мы можем приняться за этот проект? Возвращаясь к вопросам о реконструкции Манифеста, в-третьих, мы утверждаем теперь, что являемся выражением силы труда, обретшего в своем мозгу, в биополитическом, интеллектуальном, реляционном, эмоциональном способе поведения производственный излишек, который капитал более не способен организовать: самое большее – он может его захватить и делает это во все более жестоких формах, превращая производственную функцию капиталистического предпринимательства в разрушение. «Деспотизм капитала», который теоретически изучался в Манифесте, возникает снова. Капиталистическое предпринимательство изменяется: вот оно передает свою легитимацию от фабрики вооруженным силам, от полиции – химическому или ядерному уничтожению. Таким образом, капитал становится все более паразитическим в глобальном масштабе: как в поздней античности империя стала помехой развитию народов, а освобождение рабов представлялось вначале как утопия, но затем – как признак ее окончательного кризиса, так и сегодня возвращение эксплуатируемыми созидательной силы труда означает конец способности капитализма дисциплинировать, подчинять, присваивать, эксплуатируя производственный излишек интеллектуального труда.

Итак, кто же мы? Мы – народ рабов, который освобождает себя, производя с точки зрения интеллектуальной и нематериальной деятельности новое богатство, постоянно превосходящее формы и меры капиталистического контроля. Противоречия нарастают. Вот это антагонистическое общество, имеющее силу сказать последнее слово капиталистическому развитию. The time is out of joint[5]: новый Манифест подчеркивает это. Но он способен сделать это потому, что образуется субъективная сила, которая движет этой реальностью. Старый крот хорошо роет![6] Как написано в Манифесте, «современное буржуазное общество с его буржуазными отношениями производства и обмена, буржуазными отношениями собственности, создавшее как бы по волшебству столь могущественные средства производства и обмена, походит на волшебника, который не в состоянии более справиться с подземными силами, вызванными его заклинаниями. Вот уже несколько десятилетий история промышленности и торговли представляет собой лишь историю возмущения современных производительных сил против современных производственных отношений, против тех отношений собственности, которые являются условием существования буржуазии и ее господства».

В-четвертых, деконструкция и реконструкция Манифеста должны касаться концепции государства и его теперешней радикальной трансформации. Уже Маркс начинал двигаться в этом направлении. Если в Манифесте проводилась мысль, будто пролетарии должны овладеть государственным аппаратом, чтобы использовать его для собственной пользы (в чем, собственно, и заключается диктатура пролетариата), перед лицом эксперимента Парижской коммуны в 1871 году Маркс добавляет к этому заключению: «…рабочий класс не может просто взять в руки готовую к работе государственную машину и запустить ее для своих нужд». То, что Манифест “устарел”, в этом пункте было признано его авторами уже в предисловии к немецкому изданию 1872 года. Таким образом, Коммуна оказалась первым примером политической формы, «глубоко экспансивной, тогда как все предыдущие формы правления были односторонне репрессивными». Другими словами, она продемонстрировала, что современная политика с ее одержимостью порядком и единством на практике может быть противоречивой, ставя под вопрос непосредственно основы социальной системы. Сейчас имеет значение только глубина этого изменения, и сегодня снова ведется разговор о социальной республике как системе правления рабочего класса, который «убирает со своего пути, отбирая его у класса капиталистов и крупных землевладельцев, государственный аппарат». Так как сбылась мечта о республике, пролетариат должен пройти через разрушение государственных институтов представительства, устанавливая диктатуру, – прямую противоположность деспотизма, господствовавшего до сих пор.

Мы могли бы продолжать подчеркивать новый синтез, установившийся сегодня между процессом освобождения, который переживают трудящиеся, и осознанием того, что выражает Манифест. Но этого было бы недостаточно, чтобы показать всю мощь Манифеста коммунистов: действительно, он является не просто умозаключением, но также и образом; не только мощнейшим республиканским инструментом, но, прежде всего, превосходной коммуникативной матрицей. Альтюссер, изображая Спинозу, заметил, что Манифест коммунистов имел тот же эффект, что слова пророков древности: он создал собственный народ. И в самом деле, Манифест породил универсальную и активную деятельность. Когда Макиавелли писал своего «Государя» и поставил проблему создания нового политического порядка “снизу”, то была пророческая речь, исходящая из религиозного тумана и приступающая к созданию демократических сил. Не удивляйтесь: это новшество является матрицей новой цивилизации, современного гуманизма.

Об этом рассказывает, например, Квентин Скиннер: в описании огромных фресок Амброджо Лоренцетти во дворцах правителя Сиены он настаивает на том факте, что образ республики, созданный в период римской зрелости (от Саллюстия до Тацита), в будущем с помощью светского и утопического ключа Макиавелли открыл истоки современности: этот проект внезапно появляется в образах Доброго Правителя в сиенском Палаццо-дель-Кампо – в образах, не имеющих ничего общего с трансцендентной концепцией мира, но связанных с имманентной и необходимой страстью демократического преобразования. Сегодня этот республиканизм мы встречаем, когда он преобразует живые иконы, великие глобальные движения коммунизма, который вырывается из руин “реального социализма” и диктатур третьего мира, его всячески изуродовавших.

Следовательно, Манифест коммунистов Маркса и Энгельса снова становится образом разума или же скоплением интеллектуальных и этических открытий. Когда Маркс вспоминал о накале споров рабочих Парижа или Брюсселя в чаду харчевен, задумывая коммунистический проект, мы ощущаем этот накал (и все мечты, песни и надежды вековой борьбы за построение коммунизма) в Манифесте. И здесь присутствует имманентный и атеистический республиканизм, который воспроизводится бесконечно и обновляется постоянно. И здесь раздается гимн радости, лучшего, гимн той радости самовыражения, который сметает опыт эксплуатации, того избытка созидательной интеллектуальности, которая отказывается от жалкой основы (времени материального труда), на которой был скоплен капитал.

Марксистский образ (хотя и в преждевременном выражении в 1848 году) включает основополагающую правду и неуничтожимый проект (что подтверждено всей борьбой и последующими столетиями): борясь с определенной классовой структурой и эксплуатацией буржуазно-капиталистического общества, пролетариат не просто разрушает это общество, но отрицает самое себя. От убогости “быть классом” пролетариат переходит, следовательно, к изобилию знания и выражения освобождения. С коммунизмом человечество вступает не только в новую цивилизацию равенства, но прежде всего в цивилизацию изобилия (изобилие духа = безграничное материальное богатство). Либеральные теоретики говорят, будто этот опыт невозможен: будто нищета и дефицит не могут быть преодолены ни в коем случае. Напротив, здесь и сейчас – в отличие от того, что они нам предсказывали, – стоимость, произведенная из знания, и является изобилием, инновацией и созиданием. Труд умеет производить изобилие, он стал изобилием. Вот гимн радости, который виден в республиканском и коммунистическом образе. Это и есть последний пункт деконструкции/реконструкции Манифеста./

Следовательно, это нужно написать с красной строки (!) – сегодня Манифест становится Книгой исхода, содержащей знание «о другом возможном мире»: он выражает изменение труда, характеризующееся антропологическим изменением, возвращением трудящимися Всеобщего Интеллекта (General Intellect) и, следовательно, отстаиванием абсолютной демократии в форме освобождения от наемного труда и государственного управления. Конечно, этот Манифест исхода дает понять, что путь будет сложен: исход должен быть создан и защищен; и если классовая борьба является его содержанием, то сопротивление – его формой. В качестве внутренней силы (в связи с проблемой государства) исход проявляет организующую способность. На том пути, на котором великие уроки были даны опытом классовой борьбы до 1868 года (настоящего начала постсовременности), мы сможем установить по крайней мере три новые цели грядущего коммунизма.

Во-первых, наш Манифест будет определяться как пост-социалистический проект. Это означает, что любая составляющая проблематика может и должна отныне строиться за пределами столкновения частного и публичного, социального и государственного: это категория общего (или же интеллектуального изобилия, сетей кооперации рабочей силы и совместного характера материального и нематериального труда), та, на основе которой может быть создан любой нынешний замысел совместного бытия и совместного строительства в том смысле, что большие сообщества предназначены для производительности труда и жизни. Сегодня коммунизм – это программа-минимум.

Открывается и второй критический пункт в обновлении – Манифест в глобальном масштабе. В нашем Манифесте больше нет возможности начинать с призрака, который бродит по Европе, среди европейских наций и тиранов: мы находимся перед радикальным изменением масштаба в рассуждениях, нам следует отдавать себе в этом отчет. Что такое Европа сегодня? Это Запад или же земли на закате? Может быть, но Запад есть где угодно – это и Япония, и Соединенные Штаты Америки, и метрополии на Севере и на Юге, небоскребы, которые возвышаются над гетто самой ужасной нищеты и являют универсальную мощь мирового капитала. Марксистские дифирамбы модернизационной способности капитала подхвачены и вывернуты наизнанку, поскольку единая глобальная политическая форма, которую он принял, – это высшая ступень противоречий, кульминация ядерного террора и угрозы геноцида (с помощью голода, инфекций и т.д.).

И наконец, в-третьих, есть еще одна политическая цель, которая должна быть предложена для нашего нового Манифеста, – это цель выкинуть войну прочь из истории. Когда с появлением| глобальной диктатуры американского Царя война стала легитимирующим стержнем капиталистического господства, когда капитал потерял благородные свойства, поскольку он теперь не в состоянии “пускать в дело” население, но лишь войну, возможное уничтожение народов, что позволяет ему сохранять господство, тогда выбросить войну вон из истории означает дать пинка западной тирании и восточному деспотизму, Киссинджерам и рамсфельдам, американским либералам и китайским полицейским – в общем, всем, кто специализируется на подавлении новых коммунистических движений. Отправим этих реакционеров на свалку человечества!

Так исход, формой которого является сопротивление, а содержанием – организующая сила коммуны, сможет стать новым Манифестом.

-------------------------------------    

 

[1] В России этот знаменитый текст известен под своим первым названием «Манифест Коммунистической партии». В данном случае использована версия, распространенная на Западе начиная с 1872 года (см. об этом ниже).

[2] Пеан — древнегреческий победный или хвалебный гимн (изначально — преимущественно в честь Аполлона, реже — Артемиды).

[3] От «operaio» (итал.) — «рабочий».

[4] «Здесь Родос — здесь прыгай!» (лат.)

[5] «Время пришло в смятение» (англ.).

[6] Парафраз известного афоризма о кроте истории, делающем свою работу незаметно.

 

Антонио НЕГРИ (итал. Antonio Negri, родился 1 августа 1933) — итальянский политический деятель, философ, профессор Падуанского университета и Международного философского колледжа в Париже, последователь М. Фуко и Ж. Делёза, давно пробующий применить их теоретические наработки в своей собственной интерпретации марксизма. На сегодняшний день он широко известен как автор интеллектуальных бестселлеров «Империя» (2000) и «Множество: война и демократия в эпоху империи» (2004) (обе в соавторстве с Майклом Хардтом).

 

 

 

 

Да поговорим за марксовото учение – проф. Нако Стефанов

 

 

 

Днес в навечерието на 200-годишнината от рождението (5 май 1818 г.) на великия мислител – философ, икономист, социолог, историк, политически теоретик, а заедно с това велик революционер, Карл Хайнрих Маркс, следва да отбележим не просто неговата роля в обяснението на света. Тук може да припомним думите му, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“(Karl Marx „Thesen über Feuerbach” – These 11 “Die Philosophen haben die Welt nur vorschieden interpretiert, es kommt aber darauf an, sie zuverandern”).

Определено неговото дело - Марксовото учение действа като ключов идеен фактор за промяна на света от момента на неговото формиране до ден днешен. А без да сме големи прорицатели може да прогнозираме, че революционният дух на марксизма ще бъде и утре сред ключовите идейно-философски фактори за хуманистично преобразяване на човешкото общество на глобално равнище.

 

Марксовото учение и капитализмът през „краткия ХХ век“ – 1917 – 1991 г.

 

Първото, с което ще започнем тук е защо говорим за т.нар. „кратък ХХ век“ и защо го „затваряме“ между 1917 и 1991 г. Известно е виждането на британския историк-марксист Ерик Хобсбом (Eric John Ernest Hobsbawm – 09.06. 1917 - 01.10. 2012 г.) за т.нар. «дълъг XIX век», продължил от 1789 г. - Великата френска революция, до 1914 г. – началото на Първата световна война. В този смисъл началото на тази война е и края не само на «дългия XIX век“, но и на Новото време. От друга страна може да кажем, че на практика съвременността започва с една качествена промяна, в която Марксовото учение има пряко участие – Великата Октомврийска социалистическа революция. Но ХХ век, започнал с надеждата свързана с Октомври 1917 г. на практика завърши в 1991 г., когато СССР се „отказа“ от „Червения проект“. С този акт на тогавашната властваща върхушка в страната, въпреки волята на съветските хора, изразена на проведения референдум, бе обезмислено неговото съществуване като братска и равноправна общност на евразийските народи и той бе „разпаднат“.

Предвид Марксовото учение през този „кратък век“ ще отбележим, че в рамките на горното учение като научно-системен поглед върху света и революционен подход за хуманистична промяна на същия този свят още в предишния период започват промени по различни въпроси на теорията и практиката на марксизма като мисъл и организирано движение. Някои от тези промени вземат формата на „ревизии“. Т.е. тръгва се по пътя на такива изменения, които в крайна сметка водят в теоретичен план до ревизионистични концепции, изтръгващи революционния дух на марксизма, а в областта на практическите действия до т.нар. „реформизъм“. Казано по друг начин до слугуване на интересите на капитала и капиталистите.

Но тук няма да се занимаваме с различните ревизионизми – бернщайнианство, кауцкианство и други подобни. Ще действаме точно в обратната посока. Ще се опитаме да направим кратък преглед на най-значимите положителни приноси в марксизма. И тук несъмнено трябва да започнем с най-значителния принос – ленинизма. Ленинизмът като мисъл и практика, който, ръководейки се от революционния дух на Марксовото учение, осъществи Великата Октомврийска социалистическа революция. И по този начин превърна Червения марксистки проект в Глобален проект.

Ленинизмът следва да се разглежда като философско, политическо и социално-икономическо учение, създадено от В. И. Улянов (Ленин) като по-нататъшно и ново развитие на марксизма. Унгарският марксист-философ Дьорд Лукач още през 1924 г. в труда си „Ленин. Изследователски очерк за взаимовръзката на неговите идеи“ въвежда термина „ленинизъм“. Но влизането на този термин в най-широка употреба включително чрез наименованието „марксизъм-ленинизъм“ става чрез дефиницията дадена от Й. В. Сталин през 1926 г. в работата „Основи на ленинизма“, където ленинизмът се определя като „ ... марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция.“(Сталин Й.В. Об основах ленинизма, с.1 в https://royallib.com/book/stalin_iosif/ob_osnovah_leninizma.html  ). Несъмнено главното, което е нужно, е да се каже какво е новото и различното, което внася ленинизмът като теория и практика в марксизма, както като теоретична система, така и като организирано движение. Тук трябва да се отбележат като най-основни следните ключови моменти:

  Лениновият анализ на капитализма и дадената от него оценка, че от края на XIX век същият е навлязъл в нова историческа фаза, за която той използва наименованието империализъм. В своята работа „Империализмът като висш стадии на капитализма“, написана през 1916 г., той характеризира последния в икономически план като монополистически капитализъм, а също като паразитен или загниващ капитализъм. В Предисловието към френското и немското издание на този свой труд, написано през 1920 г., В.И.Ленин подчертава, че „Империализмът е навечерие на пролетарската социална революция. Това се потвърди през 1917 година в световен мащаб“.(Цит. по Ленин В. И. ПСС, 5-е издание, Т. 27, стр. 308.)

  Важен момент в ленинския принос към марксизма е, че в условията на империализма пролетарските революции най-вероятно ще се осъществят в „слабите звена“ на капитализма(относително неразвитите в социално-икономически план страни), каквото слабо звено е Руската империя. Този възглед на Ленин, потвърден от Великата Октомврийска социалистическа революция, значително се отличава от Марксовото виждане, че пролетарската революция ще протече в най-развитите капиталистически общества.

   Предвид горния възглед за „слабото звено“ на капитализма като най-вероятно място, където ще протече пролетарската революция, е другата Ленинска концепция - за важния съюз на работническата класа със селячеството при ръководната роля на работничеството за успеха на революцията.

   Ключово положение в ленинизма е разработката за ролята на авангардната организация – революционната партия. Успехът на революционният процес и диктатурата на пролетариата е възможен само при наличието на партия – революционен авангард.

   Друг значима идея, дадена от В.И.Ленин, но по-нататък основателно разработена от Й.В.Сталин, е тази за възможността предвид неравномерното развитие на капитализма пролетарската революция да се осъществи в една страна. Това определя по-нататък възможността за строителство на социализма в една страна, ако тя е достатъчно голяма. Подобна страна ще влияе върху света не с „износ на революция“, а преди всичко със своя пример на социалистическо строителство.

Когато говорим за развитие на марксизма през ХХ век в никакъв случай не бива да се забравя за важна концепция,  доминирала развитието на марксизма десетилетия наред. Става дума за огласената от VII конгрес на Коминтерна през 1935 г. във връзка с борбата срещу фашизма (Класическото марксистко определение за фашизма е представено в резолюцията на XIII пленум на ИККИ(Изпълнителен комитет на Коминтерна) и повторено на VII Конгрес на Коминтерна от Георги Димитров «Фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните най-империалистическите елементи на финансовия капитал… Фашизмът не е надкласова власт и не е власт на дребната буржоазия или лумпен-пролетариата над финансовия капитал. Фашизмът е власт на самия финансов капитал. Това е организация за терористична разправа с работническата класа и революционната част на селячеството и интелигенцията. Фашизмът във външната политика е шовинизъм в най-груба форма, култивиращ зоологическа ненавист към  другите народи» вж. Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.)  В нейното създаване огромна роля играе българският комунист, героят от Лайпцигския процес  Георги Димитров, който бива избран на този конгрес за Генерален секретар на Коминтерна.

В периода след Втората световна война във връзка с процеса на революционно преобразуване на страните от Източна Европа важно развитие търпи идеята за диктатурата на пролетариата във формата на „народна демокрация“. По своята класова същност „народната демокрация“ представлява революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството, за която пише още В. И. Ленин в работата си «Две тактики на социалдемокрацията в демократическата революция», макар тази диктатура да се проявява в нова форма, отразила особеностите на времето и обстановката.

Когато говорим за развитието на марксовите идеи не може да отминем появата на т.нар. „западен марксизъм“ и тясно преплетения с него „неомарксизъм“. Нео-марксизмът се характеризира с разнообразие от течения, концепции, идеи, които в много отношения се различават от теоретичните положения на класическия марксизъм. Неомарксизмът като съвкупност от марксистки и промарксистки идеи и тенденции се характеризира с критично отношение към капитализма, но и към значителна част от практиката на СССР, социалистическите страни от Източна Европа и тези в Азия, т.е. обществата на т.нар. "реален социализъм", както и формираната в тези общества система на марксистко-ленинска идеология.

Неомарксизмът се развива на основата на две основни направления: диалектическо-хуманистично и сциентистко. Основателите на първото са такива ключови мислители като Дьорд  Лукач  (1885-1971) и Антонио Грамши (1891-1937). Неомарксистите от първото направление и техните последователи смятат, че класическият марксизъм не е достатъчно ориентиран към индивида. Те се опитват да поставят не просто класата, но човека в центъра на марксистката философия като предмет на историческо действие. Неомарксизмът често използва идеите на немарксистката философия, като създава в "диалектическо-хуманистична" посока спектър от различни течения. Основните течения са:

а) Франкфуртската школа, която включва Маркузе (1898-1979), Адорно (1903-1969), Юрген Хабермас (1929). Използвайки определени положения на марксизма, за да критикуват съвременното високоразвито капиталистическо общество, те едновременно излизат с "леворадикални" критики към „реалния социализъм“. Популярността на Франкфуртската школа особено нараства на Запад сред интелигенцията с развитието на "новото ляво" движение през  60-те и 70-те години на ХХ век, което е известно с критиката си на западната култура,

б) Фройдомарксизмът също придобива популярност през 60 - 70-те години на ХХ век с такива знакови фигури като Вилхелм Райх (1879-1957), Ерих Фром (1900-1980) и други. Те се опитват да съчетаят проблематиката на дълбинната психология, в основата на който е фройдизма със социални проблеми  в тяхния марксистки прочит. Изследват деформациите на умствената структура на личността и търсят начини да ги преодолеят;

в) Атеистическият екзистенциализъм /екзистенциалисткият марксизъм/, който възниква във Франция през  50 - 60-те години под влияние на творбите на Жан-Пол Сартр (1905-1980) и Морис Мерло-Понти (1908-1961). Основната проблематика на това направление е "реабилитация" на хуманистичната концепция на "младия Маркс" с помощта на екзистенциално разбиране на човешката природа, съчетано с нехегелианска диалектика и елементи на феноменологията и "философията на живота".

Така например едно от основните понятия за цялата философия на Сартр е концепцията за свободата. Сартр вижда свободата като нещо абсолютно, дадено веднъж завинаги, т.е. "Човекът е осъден да бъде свободен". Сартр разбира свободата не като свобода на духа, която води до бездействие, а като свободен избор, който никой не може да отнеме на човека. Даже затворникът е свободен да вземе решение - да приеме или да се бори за освобождението си. Но какво ще се случи по-нататък - това зависи от обстоятелства, които са извън компетентността на философа.

Друго ключово понятие, което е в обсега на вниманието на Сартр е "отчуждението", което той свърза с понятието за свобода. Съвременният индивид Сартр разбира като отчуждено създание: стандартизирана е личността му, която е предмет на различни социални институции, които "стоят" над човека и не произхождат от него, каквато е, например, държавата. Тя е отчуждила индивида да участва в управлението. Следователно го е лишила от най-важното – възможността да твори собствената си история;

г) Феноменологическият марксизъм възниква в Италия и Съединените щати (Енцо Пачи, П.Пиконе). Негов основател е Алфред Шюц (1899-1959), чиито идеи стават отправна точка за различни концепции в рамките на тази школа. За повечето варианти на феноменологичния марксизъм е характерно: отричането на обективното съществуване на социалните структури; идентифициране на структурите на взаимодействие с представите на индивидите, взаимодействащи си с тях; отказ от обективно изследване на социалните феномени предвид тяхното "разбиране", "употреба" и "съчувствено описание“.

Основен проблем за човешкото битие според  феноменологическия марксизъм е обективацията  или отчуждението. То може да бъде решено чрез създаване на "интерсоциализъм". Под това понятие се разбира човешко общество, построено на взаимоотношения на хората как субекти, т.е. като свободни индивиди, връзката между които не е обусловена от външни детерминанти.

Представители на второто направление в неомарксизма – сциентисткото направление се придържа към позицията, че марксисткото учение за обществото е недостатъчно научно. Те се позовават преди всичко на икономическите произведения на зрелия Маркс, на материалистическата гносеология и класовия анализ. Като ключови негови представители следва да се споменат Луи Алтюссер (1918 – 1990), в някаква степан Жак Дерида и други.

Особен интерес във връзка с марксистката социология на революцията е учението на Грамши за хегемонията, което влага много нови положения не само във връзка с идеите на Маркс, но и с тези на Ленин.

Според  Грамши силата на управляващата класа се основава не само на насилието, но и на съгласието. Механизмът на властта не е само принуда, но и убеждение. Държавата, независимо от господстващата класа, стои на два кита - сила и съгласие. Ситуацията, при която се постига достатъчно ниво на съгласие,  Грамши нарича хегемония. Хегемонията не е фиксирано, веднъж постигнато състояние, а фин и динамичен, непрекъснат процес. Хегемонията предполага не просто съгласие, но благожелателно (активно) съгласие, при което гражданите желаят това, което е нужно на господстващата класа.

Антонио Грамши анализира проблема за хегемонията. А именно как се управлява подвижното равновесие на временни блокове, съставени от различни доминиращи социални групи. Тук основното, което той отбелязва е, че се използва «ненасилствено принуждение», включително чрез интегриране на т.нар. масова или народна култура. Това става по такъв начин, че да се манипулират подчинените групи против тяхната воля, но с тяхното съгласие в интерес на малка част от обществото.

Съответно ако основната сила в държавата и властта на господстваща класа е скрита в хегемонията, въпросът за стабилността на политическия ред, а от друга страна, условията за неговото събаряне (революция) може да бъде съсредоточен върху въпроса за това как се постига или подкопава хегемонията. Според Грамши, установяването и подкопаването на хегемонията е "молекулярен" процес. Този процес по дълбокото разбиране на Грамши не се извършва като сблъсък на класови сили.

В случая Грамши отрича механичните аналогии, характерни за някои вулгаризирани форми на историческия материализъм. Молекулярният процес се осъществява невидимо, на малки порции, като се променят мнения и нагласи в съзнанието на всеки човек. Хегемонията се основава на "културното ядро" на обществото, която включва набор от идеи за света и човека, за доброто и злото, красивото и грозното, много символи и образи, традиции и предразсъдъци, знания и опит на много векове. Когато това ядро е стабилно, в обществото има "стабилна колективна воля", насочена към запазване на съществуващия ред. Подкопаването на това "културно ядро" и унищожаването на тази колективна воля е условие за революцията.

Създаването на това условие е "молекулярната" агресия в културното ядро. Това не е някаква истина, която би направила революция в съзнанието, някакво прозрение. Това е огромен брой книги, брошури, списания и вестници статии, разговори и спорове, в които безкрайно се повтаря, многократно се комбинират устойчиви усилия. В резултат на тези усилия се ражда колективната воля с определена степен на еднородност. Степен, която е необходима за създаването на действие, координирано и едновременно във времето и пространството на понякога разнородни по своите класови характеристики сили. Казано с други думи Грамши предлага действия не в подриване на базата, каквато е дотогава основната теза на марксистката социология на революцията, а действия в подкопаване на надстройката.

Несъмнено, когато говорим за развитието в духа на марксистките идеи на Запад, макар и в някакъв нов прочит на някои от тях, не може да не се споменат такива ключови фигури като американският социолог Иманюъл Морис Уолърcтийн (Immanuel Maurice Wallerstein, род. 1930). Той създава общ подход в социологията, който довежда до разработката на т.нар. „World-SystemTheory” – “Теория за световната система“. Автор е на множество научни трудове, от които най-значимия е 4-томното изследване „TheModernWorld-System“ (1974-2011). В частност той точно показва ключов източник за развитието на капитализма от самото начало на неговото възникване до днес като подчертава, че „Капитализмът е възможен само като наддържавна система, в която съществува едно по-плътно „ядро“ и въртящи се около него периферия и полупериферия.“ (И.Валлерстайн. Россия и капиталистический мир-экономика, 1500-2010. „Свободная мысль“, 1996, №5. В тази връзка за взаимоотношениата между ядро и периферия особено показателно е мнението на един от най-сериозните съветски и руски изследователи на т.нар. „Трети свят“ – Владимир Крилов, който отбелязва, че „В отличие от метрополиите, общества, които са въплътили в самата своя структура цивилизаторските функции на капитализма, обществата в зависимата от него периферия, се явяват структурна материализация на неговите нереволюционизиращи обществения процес консервативни тенденции“ /вж. Крылов, Владимир Васильевич ,"Теория Формаций". М. “Восточная литература” РАН, 1997, с.139./).

Тази негова мисъл се подкрепя от такъв мастит историк като французина Фернан Бродел (1902-1985), който с точни данни показва, че капитализмът не може да съществува без помощта на услужливия труд на другите.

Друг един знаменит изследовател-социален антрополог като Клод Леви-Строс по този повод ясно заявява, че "Западът се е създал от материала на колониите". От това, между другото, следва, че бившите колонии и не само те, но и страните, които не са били метрополии, никога не могат да повторят "цивилизационния път" на Запада при своята модернизация по пътя на индустриализма и по-нататък. И това е така, тъй като не могат да имат тази ресурсна база, която има Запада чрез ресурсното ограбване на периферията и полупериферията. В смисъла на гореказаното може да се направи заключение, че такива фигури като И. Уолърcтийн и Ф.Бродел осъществяват важна интеграция на марксовия социално-класов и формационен подход с цивилизационната платформа в нейния социо-културен ракурс. Подобен синтез става значителна крачка на човечеството в опознаването на себе си.

 

 

Марксовото учение и социализмът на XXI век

 

Светът днес в предверието на третото десетилетие на ХХІ век се характеризира с нарастване на неравновесния тип социално, икономическо, политическо и технологическо движение,  т.е. със задълбочаване на нелинейната, турбулентната динамика. На този фон бъдещето в средно и особено дългосрочна перспектива се очаква да е непредвидимо и непрогнозируемо в глобален, регионален, национален и даже локален мащаб. Настъпва епоха на „сингулярност”, т.е. формират се условия, при които досегашните модели и представи не могат да бъдат използвани и се започва нещо принципиално ново.

Една ключова причина за това е кризата на индустриалния технологически начин на производство, т.е. на индустриализма и „Индустриалната цивилизация”. Всичко това означава, че се сблъскваме с края на възможностите за екстензивно развитие поради екологичните ограничения, налагани от необходимостта за  балансиране параметрите на човешкото производство и потребление с ограничеността на редица невъзобновяеми ресурси.

Създадената дотук технологическа база и формирания на тази база енергиен потенциал на човечеството по един безалтернативен начин слагат край на досегашните пътища на растеж от т.нар. екстензивен тип. От друга страна, обаче, достигнатия досега технокомплекс формира условия за изграждане на нови технологически платформи, значително по-приемливи от социална и екологическа гледна точка. Казано по друг начин създадени са техно-технологически условия човечеството постепенно да навлезе в нова производствено-технологическа и социално-икономическа парадигма. Последната често пъти е наричана “Пост-индустриално” или „Информационно общество”. В последно време конкретизацията на същата получи наименованието „Общество и икономика на знанието”, „Иновационен тип развитие“ и други.

Подобна обстановка формира както множество непредвидими до ден днешен заплахи, но също така и предизвикателства. Пред човечеството стои проблемът за създаването на нов тип социално-икономически модел на взаимодействия.

Именно затова проблемът свързан с трудовия човек, човекът на труда, който е в центъра на възпроизводствената система, е изключително важен и актуален. Днес в условията на наслагването от една страна на кризата на индустриализма със системно-структурната криза на неолибералния модел на капитализма наблюдаваме как досегашните форми на труд, а съответно и на трудови хора все повече и повече се различават от класическите такива определяни с понятие като „работническа класа“.

Това несъмнено не премахва в никакъв случай, нещо повече даже задълбочава антагонизмите на такова класово общество, каквото е капитализмът. Но определено ключовите антагонизми на съвременния капитализъм придобиват нови измерения, коренно изменящи съществувалите довчера начини на взаимодействия и взаимоотношения, разбирани в най-широк конкретен, но и абстрактен смисъл.

В света, в ядрото на глобалния капитализъм, но и в неговата полупериферия и периферия се осъществява вътрешна поляризация на социалната и трудовата общност, т.е. на съвременната работническа класа, и на обществото като цяло, на няколко полюса:

• На единия полюс  е т.нар. „когнитариат“ с високопрофесионална квалификация, с  труд, характеризиращ се със значителен творчески компонент. Но той е обладан от тревога и даже от депресивен синдром поради социалната несигурност, предизвиквана от вътрешногруповата конкуренция, инициирана от капитала. Във връзка с когнитариата създателят на термина италианецът Франко „Бифо“ Берарди споделя, че „Цифровите технологии, обаче, откриха един изцяло нов възглед за труда. На първо място те модифицираха взаимоотношенията между концепция и изпълнение. Тенденцията е физическият труд да се осъществява от автоматично контролирани машини, докато иновативната дейност, която създава по-голямата част от стойността се изпълнява от „работниците на знанието... Самото понятие за производителност става неточно: връзката между времето и размера на произведената стойност става трудно да се установи, тъй като не цялото работно време на работника на знанието е равносилно по отношение на производителността. Марксисткото разбиране за абстрактен труд трябва да се предефинира...За да се разбере смисъла на понятията когнитивен труд и когнитариат е необходимо да се анализират не само промените, които са настъпили в процеса на работа, но и това, което се случва в психическите измерения и измеренията на желанията в пост-индустриално общество... „(Вж. Franco Berardi, Cultural Studies Review, volume 11, number 2, September 2005, http://epress.lib.uts.edu.au/journals/index.php/csrj/index pp. 57–63).

• На другия полюс  е прекариатът – депрофесионализираща се общност, характеризираща се с неустойчивост на заетостта, честа смяна на извършваната дейност, на организацията и работното място, поради това с размита социална самоидентификация. В един станал вече класически труд (Guy Standing. The Precariat: The New Dangerous Class, 2011, вж. в http://www.bloomsbury.com/au/the-precariat-978184966352 ) британският икономист Гай Стендинг твърди, че прекариатът е даже една нова социална класа;

• Разширява се и се задълбочава и третият полюс – този на лумпенпролетариата, чието съществуване като социална тенденция играе разрушителна роля за обществото, особено на фона на феномена на „лумпенсоциализма“, т.е. паразитния тип съществуване. Днес, обаче в някои страни, които наричаме „развити“, се предлага, а вече някъде се въвежда т.нар. „безусловен базов доход“(ББД). Т.е. независимо дали работиш или не работиш, дали искаш да работиш или не искаш и съответно общественополезният труд за тебе е нещо отвратително, но ти ще получаваш доход, позволяващ да живееш нормално. Казано по друг начин съвременният неолиберален капитализъм започва да прилича на Рим от епохата на империята, ръководен от правилото изказано от поета Ювенал „хляб и зрелища“ (лат. ез. „panem et circenses“).

Едновременно с това следва да се отбележи, че предстоят при това в недалечно бъдеще още по-мащабни промени. Осъществява се преход  към т.нар. „постиндустриална парадигма“, т.е. това, което днес в Европа най-често наричат Industrie 4.0 или „Четвърта индустриална революция“. Започнала относително самопроизволно тази революция, започва да придобива все по системно-планомерен характер. В тази връзка едно „архиважно измерение“ на новия изграждащ се технологичен начин на възпроизводство, ако се запази днешната социално-икономическа парадигма е, че в условията на характеризиращия се с висока степен на автоматизация и роботизация т.нар. „постиндустриален цикъл на технологическо възпроизводство“ се очаква в близките 5 до 10 години при т.нар. „сини якички“ да изчезнат до 60-70%, а при „белите якички“ тази загуба да достигне 45-50% от съществуващите днес работни места. Това изправя съвременното човечество пред  дилема:

    Да позволи в името на свръхпечалбите на малцина те да се справят с „излишните хора“ чрез войни, болести, бедност или по някакъв друг „иновативен път“;

    В името на хуманизма да осъществи радикална трансформация в посока на нова системна парадигма - социализма на XXI век.

Подобни обстоятелства отправят значителни предизвикателства пред марксизма като идейно учение, търсещо не просто смяна на системата, но предлагащо най-хуманен отговор на днешния паразитен и паразитиращ капитализъм. Като съхраняват революционния дух на учението днешните марксисти следва да намерят онези теоретични формули, но и практически решения, които дават възможност човечеството по най-безболезнен начин да изпрати капитализма в музея на историята. Като застанат начело на идейния дискурс по повод на тази смяна, както и като поведат един нов тип организирано движение, новото издание на „Червеният проект“ ще успее да се превърне отново в революционен авангард, от който днес така много се нуждае човечеството. В този смисъл два века след своето рождение Маркс остава все така актуален, както и преди сто и повече години назад.

 

 

Марксовото учение - кратък преглед на ключови моменти

 

Мечтите на мнозинството от човечеството за социално равенство, социална справедливост и социална солидарност, като израз на най-висша проява на социален хуманизъм, възникват от момента на поява на значими имуществени, съсловни и класови различия. Във времето водачи и мислители, движения и организации прилагат усилия за постигането на тази мечта. Световните религии - будизъм, християнство и ислям, особено в етапите на първоначално зараждане и развитие, в една или друга степен са изразявали тази мечта. В частност първите християнски общини, както и редица от т.нар. «християнски заповеди» са опит да изразят този стремеж на човечеството чрез средствата на своята епоха, характеризираща се като правило с така наречения „Човек религиозен“. Поради това, те обещават на своите последователи осъществяване на човешката мечта за справедливост не толкова в този, колкото в един друг „отвъден свят“. Всички тези въжделения се проявяват не само в мисли и учения, но също така и в конкретни действия – бунтове, въстания и революции, с които е изпъстрена историята на човешкия род.

Носители на идеите на социалния хуманизъм са представители на всякакви социални групи и слоеве. Но най.често те са изразявани преди всичко от най-неоправданите социални слоеве, съсловия и класи на конкретните общества. Несъмнено в целия този идеен комплекс присъстват различни аспекти и тенденции, оказващи в една или друга епоха или период разни по своята сила въздействия. Така например една нерядко срещана тенденция, съпътстваща мечтите и идеите за социално равенство и социална справедливост, е тази на уравниловката. Става дума за разбиране и действия свеждащи горните мечти и идеи към уравняване в материален и прочее смисъл. Тези уравниловъчни тенденции понякога могат да приемат доста груби форми, които да доведат до някои крайно негативни последствия и и резултати.

Теоретичен връх в развитието на идейният комплекс на социалния хуманизъм става марксизмът. Т.е. разработеният от германските мислители Карл Маркс (1818-1883) и Фридрих Енгелс (1820-1895) икономически и обществено-политически възглед за света, както и метод за обществено-икономическо изследване, основаващи се на:

Материалистическа интерпретация на историята, т.е. т.нар. «исторически материализъм». Според същия "Историята на всички досегашни общества е история на класови борби. Свободен и роб, патриций и плебей, барон и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накъсо – потисник и потиснат, са стоели в постоянна противоположност един спрямо друг, водили са непрекъсната, ту скрита, ту открита борба – борба, която всеки път е свършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи."(Маркс К., Ф.Енгелс. Манифест на Комунистическата партия“. Издателство на Българската работническа партия (комунисти). С., 1948. Юбилейно издание по случай стогодишнината на “Манифеста”, 1848–1948, с.2.)

Според историческия материализъм съществуват различни обществено-икономически формации(Терминът „формация“ К.Маркс и Ф. Енгелс заимстват от геологията). Те се определят както от равнището на социално-икономическо и технико-технологическо развитие, така и от господстващите форми на собственост върху ключовите средства за материално и обществено възпроизводство, и формираната на тази база система на трудови отношения. Съответно в исторически план прогресисткия възглед на марксизма говори за няколко последователно сменящи се основни формации, както и преходни фази между тях. В най-общ план са посочени следните – първобитно-общинен строй, робовладелски строй, феодален строй, капиталистически строй и съответно комунистически строй(Ранният Маркс говори също така за „Азиатски строй“. Това название се ползва за формацията, която непосредствено следва след първобитно-общинната такава. Самият термин - «Asiatische Produktionsweise“ за първи път е споменат от Карл Маркс в неговите писма към Фридрих Енгелс /в трудовете им на руски език - К. Маркс, Ф. Энгельс, Соч., 2 изд., т. 28, с. 174-267/, а също така и в статията на Маркс „Британското господство в Индия“ /там, т. 9, с. 130-136). В предисловието към известния си труд «Към критиката на политическата икономия», написан през 1859 г. (пак там, т. 13, с. 1-16/ Карл Маркс заявява, че «…азиатският, античният, феодалният и съвременният буржоазен начини на производство могат да бъдат определени като прогресивни епохи на икономическата обществена формация». Следва да се подчертае, че в по-късните работи на К.Маркс изчезва споменаването на «азиатския строй». Днес изследователите, които се придържат към виждането за това, че е съществувала такава „Азиатска формация“ използват за същата и други наименования като «Политарен строй», /вж. Семенов Ю.И. Политарный //«азиатский»// способ производства: сущность и место в истории человечества и России. Москва, изд. «Волшебный ключ», 2008 г./. Някои автори предпочитат по-описателни имена като «Държавно-общинен строй» и други);

Диалектически възгледи за обществените промени, т.е. «материалистическа диалектика». Основното в материалистическата диалектика е разбирането за света като динамична органична система. Това означава, че светът се състои от множество разнообразни, но необходимо взаимосвързани процеси. И най-важното е, че причината за неговото развитие е сама по себе си, т.е. развитието на света се осъществява чрез взаимодействията и взаимоотношенията между вътрешни противоречия. По този начин материалистическата диалектика действа като учение за света като цялостна система, чийто основен закон е законът на противоречивата, необходима връзка между нейните елементи.Под "връзка" в диалектиката се разбира такова взаимоотношение между феномени или процеси, при които промяната в свойствата или състоянията в някои от тях автоматично води до промяна в свойствата или състоянията в други. Понятието за развитие е от основно значение за диалектиката. Както вече се каза по-горе ключов момент в марксисткото разбиране за диалектика е, че развитието се разглежда като саморазвитие. Процесът на развитие Маркс и Енгелс, следвайки Хегел, разглеждат като действието на три закона:

* Законът за единство и борба на противоположностите;

* Закон за взаимния преход на количествените и качествените изменения;

* Законът за отрицание на отрицанието;

Критичен анализ на развитието на капитализма на базата на марксистката икономическа теория и марксистката социология, включващ и идеите за революционни промени в обществото, т.е. марксистката теория за социалната революция. Съгласно последната трябва да се прави ясно разграничение между: а) от една страна политическите промени на правителствено равнище и на ниво политическа система, които могат да се осъществят в рамките на една и съща обществено-икономическа формация. Съответно подобни политически промени свързани със смяна на „надстройката“(Понятието „надстройка“ е едно от ключовите понятия на историческия материализъм. Съгласно последния надстройката представлява държавата и правото, а също такива форми на обществено съзнание, като морал, религия, философия, изкуство, политическа и правна форми на обществено съзнание) следва да бъдат наричани политически преврати или „политически революции“;

б) радикалните промени в живота на обществото, във връзка със смяната на социално-икономическата база(Друго ключово понятие на историческия материализъм несъмнено е „база“ или „базис“. Под икономическа база на обществото Карл Маркс разбира съвкупността от исторически формирани производствени отношения/те са наричани още производствено-икономически отношения и включват отношенията между хората, създадени и създаващи се в процеса на обществено производство и движението на обществения продукт от производство към потребление/, съставящи икономическата структура на даденото общество) на обществото изразена преди всичко в системата на собственост по отношение на основните средства за материално възпроизводство. Именно чрез такава смяна се решават противоречията между производствените отношения (т.е. отношенията възникващи в процеса на възпроизводство) и производителните сили (включващи работната сила и средства за производство), предвид факта, че последните в своето развитие надхвърлят сковаващите тяхната прогресивна динамика производствени отношения. Ако политическият преврат (политическата революция) води до такава радикална промяна на социално-икономическата база на обществото тази промяна следва да бъде наречена социална революция. Както подчертава по този повод самият Маркс в „Към критиката на политическата икономия“ „На известна степен от своето развитие материалните производителни сили на обществото влизат в противоречие със съществуващите производствени отношения или – което е само юридически израз на същото – с онези отношения на собственост, в границите на които те са се движили дотогава. От форми на развитие на производителните сили тези отношения се превръщат в окови за същите. Тогава настъпва епоха на социална революция.“(Вж. Маркс К. Към критиката на политическата икономия, София, „Партиздат“, 4-то издание, 1983, с.21.)

Марксистката теория за социалната революция приложена към капитализма посочва и носителят на революционните изменения – пролетариатът, който вземайки политическата власт установява „диктатура на пролетариата“. т.е. власт, изразяваща коренните интереси на работническата класа. Важно място в марксистката социология на революцията е идеята за "отмирането на държавата", т.е. виждането, че в крайна сметка „диктатурата на пролетариата“ трябва да доведе до отмирането на антагонистичните класи. Оттук и „отмирането на държавата“, която като такава изразява интересите на тази класа, чиито представители са начело на държавната власт. В този смисъл марксистката теория за социалистическата революция вижда диктатурата на пролетариата като стъпало по пътя към бездържавно самоуправление.

В тази връзка може да се спомене известното писмо на К.Маркс до Йосиф Ведемайер от 5 март 1852 г., в което се отбелязва: „Това, новото, което направих, беше да докажа следното: 1) че съществуването на класи е свързано само с определени исторически фази на развитието на производството, 2) класовата борба непременно води до диктатура на пролетариата, 3) че самата диктатура представлява само преход към унищожаването на всички класи и към безкласово общество.“(Вж. К. Маркс, Ф. Энгельс, Собр. соч., изд. 2, т. 28, с. 427.).

В заключение трябва да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се профанизират изказваните в рамките на марксизма възгледи за държавата и свеждането им само до тезиса за нейното отмиране в една бъдеща перспектива. Не веднъж и дваж в рамките на марксисткото учение се е подчертавало, че държавната власт има сложна и двойна природа: тя не е само инструмент, с който взелата политическата власт класа налага своите интереси. Тя също така е и механизъм за изпълнение на задачите за общо управление на социалните, икономическите, културните и прочее процеси, произтичащи от природата на всяко общество.

 

 

 

Източник:  Поглед.инфо